Отдел Убийства: Илюзия за грях

— Да, естествено — разсеяно кимна Аслан, като гледаше през стъклото към къщите покрай пътя, тънещи в зеленината на ябълкови и крушови дървета.

Как го затрогваше този пейзаж! Колко обичаше Украйна, която беше истинската му родина… Никога не бе разбирал страстните монолози на баща си за историческата му родина Ингушетия-Алания, за многострадалната Ичкерия-Чечня, за зеленото знаме на исляма и свещената война против неверниците — джихад. Всичко онова му беше толкова чуждо и ненужно. Тук, в Западна Украйна, бяха неговите приятели, неговият дом, тук се говореше езикът, който добре знаеше от дете, тук се пееха песните, които чуваше от дете, и тъжните им мелодии пълнеха очите му със сълзи. А когато понякога слушаше по радиото или телевизията песни и танци на кавказките народи, той не усещаше никакво вълнение, тази музика не му харесваше, не я разбираше, в нея нямаше обичайната за слуха му мелодичност и хармония.

Колата спря пред висока чугунена врата. Василий даде сигнал с клаксона. До високата врата се отвори една по-малка, през която излезе въоръжен мъж с камуфлажна полева униформа и дойде при колата. Когато видя Василий, приветливо кимна, после премести въпросителен поглед към Аслан.

— Това е…

Василий се запъна, очевидно бе забравил сложното за славянското му ухо име на Асланбек.

— Мирон — подсказа му Аслан. — Името ми е Мирон, така е по-лесно.

— Да — кимна Василий, — той се казва Мирон. Ще поживее тук известно време. Наш човек е.

Вратата се отвори, колата плавно влезе и спря пред входната площадка на голяма триетажна сграда. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана само от стъпките на още десетина въоръжени мъже, които се разхождаха около сградата и напред-назад по дългите празни коридори.