Каменният кръг [bg]

— Джейми би го направил — рече тя тихо. — Би легнал да спи навсякъде.

Замълча. Роджър гребеше ритмично към онова място в езерото, където сред боровете се издигаха мрачните руини на замъка Ъркхарт.

— Работата е там — рече накрая Клеър, — че става по-трудно. Първото преминаване през времето бе най-ужасното нещо, което ми се беше случвало. А завръщането бе хиляди пъти по-лошо. — Очите ѝ бяха фиксирани в замъка.

— Не знам дали е защото не се върнах в правилния ден — когато заминах беше Белтейн, а се върнах две седмици преди него.

— Гейли — Джилиън — също тръгна на Белтейн. — И въпреки топлия ден Роджър усети лек студ, когато пак видя фигурата на жената, която бе едновременно негова предшественица и съвременница, да стои в светлината на горящата клада, застинала за миг там, преди да изчезне завинаги през процепа между камъните.

— Така пише в бележника ѝ — че вратата се отваря на Слънчевия и Огнения празник. Вероятно около тези дати е само частично отворена. Или пък тя е сбъркала; все пак си мислеше, че е нужно човешко жертвоприношение, за да се получи.

Клеър преглътна с усилие. Подгизналите от бензин останки на Грег Едгарс, съпруг на Джилиън, бяха отнесени от каменния кръг от полицията, на Майския празник. А за жена му бе отбелязано само: „избягала, местоположение неизвестно“.

Клеър се облегна на борда, като прокарваше ръка по водата. Малко облаче мина пред слънцето и езерото внезапно посивя, а по повърхността му се надигнаха малки вълнички със засилването на вятъра. Точно под тях, в следата от лодката, водата бе мрачна и непрогледна. Езерото Лох Нес беше дълбоко двеста и десет метра и много студено. Какво би могло да живее в тези води?

— Би ли слязъл долу, Роджър? — попита тя тихо. — Да скочиш от лодката, да се гмурнеш и да се спуснеш в мрака, докато дробовете ти горят, без да знаеш дали долу не те чакат огромни зъбати създания?

Роджър усети как космите по ръцете му настръхват и не само заради внезапния вятър.

— Но не в това е въпросът — продължи тя, все още взирайки се в мистериозните води. — Би ли отишъл, ако Бриана е долу? — Тя се изправи и извърна лице към него. — Би ли го направил? — Кехлибарените очи го гледаха напрегнато, немигащо, като ястреб.

Той облиза устни, изсъхнали и напукани от вятъра, и хвърли поглед през рамо към спящата Бриана. Обърна се към Клеър.

— Да, мисля, че ще го направя.

Тя го гледа още дълго, после кимна, без да се усмихва.

— Аз също.