Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Не обещавам! — рекох. — А старата жена да върви по дяволите, вместо да дохожда при мен!
— Сбогом! — махна ми Юла от вратата.
— Нима няма да си вземем «сбогом» като хората? — изправих се на лакът и протегнах ръка.
— Не бива! — каза Юла.
Стори ми се, че едва не се разрева.
А аз се разревах, но в «душата си», както казва моят събрат Лукан.
Погледнах с омраза към вратата — за втори път скриваше тоз ден от очите ми един скъп човек.
И отново взех ръкописа в ръцете си. Може би той щеше да ми разкрие оная загадка, заради която щях да ходя при моя приятел—философ: защо дохождат в живота на човека, дори в живота на праведния човек, лоши времена...
Лято 1258—о, средата на есента, Монферие, в къщата па Бернарови.
Благословете и ни пощадете! Амин.
След дълго и изнурително пътуване по море, което едва не довърши Учителя, пристигнахме във Венеция. В сравнение със Солун, с неговия хиподром и замъци неговите кули и стени, с неговите слънчеви улици и площади Венеция е една огромна купчина от къщи, струпани върху няколко острова. Освен каналите, които разделят островите, и няколкото църкви и сгради от мрамор покрай тях всичко друго е теснотия, влага, дълги лодки и стройни жени, облечени в ярки рокли и с воали върху лицата си. Спахме в една странноприемница, която миришеше на мухъл и вино и се намираше на един cpавнително широк площад, наречен «Свети Марко». Тоя площад освен голямата си църква, която дострояваха, та се не виждаше лицето й, имаше наоколо си все внушителни сгради, които до една бяха държавни и служителите в тах ходеха с черни мантии и изглеждаха много важни.
На този площад ни доведе Танас, а странноприемницата, в която пренощувахме, гъмжеше от чужденци и сред тях се чуваха какви ли не езици. Танас се чувствуваше помежду тия чужденци като сред свои и бързо намери човек, който да ни изведе на суша и оттам да закара с кола до Милано. Туй пътуване до Милано щеше да ни струва една третина от жълтиците, с които разполагах. (Инессините жълтици, да я дари бог с дълги години и да прости греховете й!) Разменихме жълтиците при един сараф с тукашни пари, дукати, и се разделихме с Танас,
— Да даде бог да се съберем на родна земя, да те черпя с арбанашко вино! — прегърна ме Танас и по мургавите му бузи потекоха редки, но парещи като въглени мъжки сълзи.
И ето какво се случи на тоя площад «Свети Марко», след като Танас си замина. Но по—напред да кажа две думи за човека, който щеше да ни води до Милано. Шмекер и хитрец. И още една дума — пияница. На бой беше нисък, имаше тъмна кожа, сбръчкана на лицето като сушена слива.
Та ето какво се случи на площада «Свети Марко». Тъкмо тръгнахме да го прекосим, и ето че от една двукатна тежка сграда с колонада на втория кат излиза млада жена, плаче и си скубе косите, а подире й върви едър, тежък мъж, наметнат със сива мантия, която му стигаше до петите, върви подире й и я шляпа по гърба с тънък кожен камшик. Жената пищи, скубе си косите, а той я шляпа по гърба и на заваления си франко—италийски език нарежда все едно и също: «Върви, кучко! Върви!»
Като видях да бият тази жена и никой от многобройните минувачи по площада да не се намесва, пред очите ми причервеня. Доближих до едрия човек и го попитах:
— Сеньоре, защо биеш тази жена като добиче и на всичко отгоре я наричаш «кучка»?
Едрият човек ме изгледа недружелюбно, а жената, която беше съвсем млада, почти момиче, тутакси се хвърли на земята, коленичи и протегна ръце:
— Милост, сеньоре, спасете ме!
Едрият човек я зашлеви по раменете с камшика си и почервенял от яд, ми рече:
— Какво се бъркате в тази работа, сеньоре? Нейният баща ми дължи десет златни дуката и понеже не може да ми ги изплати, Сенатът постанови да се задържи дъщеря му в затвора на длъжниците. Тогава аз предложих на Сената, вместо момичето да стои без работа в затвора, да го взема на работа в моята странноприемница. Хем ще я Враня и обличам, хем ще й плащам по два дуката на година. Тъй че за пет години тя ще изплати дълга на баща ги и няма да бъде в тежест на републиката. Сенатът се Съгласи на драго сърце. Сега аз я водя, сеньоре, а тя се дърпа. Затуй я бия!
— Сеньоре! — проплака момичето и още по—умолително протегна ръце към мен. — Неговата странноприемница е публичен дом за моряци и чужденци! Той иска да ме направи проститутка! Милост, добри ми сеньоре, помогнете ми!
Около нас бързо се насъбра тълпа, едни от мъжете казваха, че момичето ще си го бива за онази работа, а други възхваляваха Сената за мъдрото му решение и казваха, че тъй трябва да се управлява една република, които иска да вземе световната търговия в ръцете си.