Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

През следващите дни долетяха гарвани от други владетелски къщи с писма, изразяващи съжаления. Копелето на Дредфорт не можеше да ги посети, всички Мормон и Карстарк бяха заминали на юг с Роб, лорд Локи беше твърде стар за пътуване, лейди Флинт носеше дете, а във Вдовишки страж имало болест. Накрая чуха или получиха вест от всички васали на дома Старк с изключение на Хоуланд Тръстиката от наколните владения, който от много години не беше излизал от блатата си, както и от Кервин, чийто замък се намираше на половин ден езда от Зимен хребет. Лорд Кервин беше пленник на Ланистър, но синът му, четиринадесетгодишен момък, пристигна в едно ярко ветровито утро начело на дузина пиконосци. Бран яздеше Игруша из двора, когато влязоха пред портата. Той подкара в лек тръс да ги поздрави. Клей Кервин открай време беше приятел с Бран и братята му.

— Добро утро, Бран — поздрави го радостно Клей. — Или трябва вече да те наричам принц Бран?

— Само ако искаш.

Клей се засмя.

— Защо не? То кой ли не стана крал или принц напоследък. Станис писа ли ви и на вас, в Зимен хребет?

— Станис ли? Не знам.

— Сега и той е крал — сподели Клей. — Казва, че кралица Церсей спала с брат си, така че Джофри е копеле.

— Джофри Недоносчето — избоботи един от рицарите на Кервин. — Нищо чудно, че е вероломен, щом Кралеубиеца му е баща.

— Тъй ами — обади се друг. — Боговете мразят кръвосмешението. Виж какво им докара на Таргариените.

За миг дъхът на Бран секна. Сякаш някаква великанска ръка го удари в гърдите. Стори му се, че пада, и стисна отчаяно юздите на Игруша. Ужасът сигурно се беше изписал на лицето му.

— Бран? — промълви уплашено Клей Кервин. — Лошо ли ти е? Той просто е поредният крал.

— Роб ще надвие и двамата. — Той обърна Игруша към конюшните и заряза обърканите хора на Кервин. Кръвта забушува в ушите му и ако не беше здраво привързан за седлото, със сигурност щеше да падне.

Същата нощ Бран се помоли на бащините си богове да му пратят сън без сънища. Ако го бяха чули, подиграха се с надеждата му, защото кошмарът, който му пратиха, беше по-лош и от вълчите сънища.

„Лети или умри!“ — крещеше триоката врана и го кълвеше.

Той заплака и я замоли, но враната нямаше жал. Измъкна лявото му око и после дясното, а когато ослепя, в тъмното закълва челото му и острият й клюн се впиваше дълбоко в черепа му. Той пищеше и дробовете му щяха да се пръснат. Болеше, сякаш брадва цепеше главата му на две, но когато враната измъкна навън клюна си с полепнали парчета кост и мозък, Бран отново прогледна. Това, което видя, го накара да ахне от страх. Беше се впил в отвесната стена на една кула, няколко мили висока, и пръстите му се изплъзваха, ноктите дращеха в камъка, краката го теглеха надолу, глупави, безполезни, мъртви крака.

— Помощ! — изкрещя той.

Един златен мъж се появи в небето над него и го издърпа нагоре.

— Това, което правя, е от любов — промълви той, бутна го и Бран зарита в празното.