Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Направете път! — звънна гласът на Гуинивиър зад нас и той бе пълен с радостен трепет. — Направете път! — викна тя отново.
Обърнах се и видях нейните двадесет души да бутат към укрепителния вал две от каруците, с които бяхме докарали храна. Волските коли бяха огромни и неповратливи с огромни плътни дървени колела от дънери. Гуинивиър бе прибавила към опасната им тежест и две други оръжия — беше махнала тегличите им и на тяхно място бе забила отпред копия, а вътре в каруците, изпразнени от припасите, имаше запалени трънливи храсти. Гуинивиър бе превърнала каруците в два огромни пламтящи снаряда и възнамеряваше да ги изтърколи надолу по хълма срещу гъстите редици на врага, а зад каруците, нетърпеливи да видят хаоса, пристъпваха развълнувани жени и деца.
— Махнете се! — викнах на хората си аз. — Бързо!
Те спряха да пеят и побързаха да отстъпят встрани, оставяйки целия център на укреплението незащитен. Саксите бяха само на седемдесет-осемдесет крачки и като видяха нашата стена от щитове да се разпада, надушиха победата и ускориха ход.
Гуинивиър викна на хората си да побързат и към тях се присъединиха още копиеносци, за да добавят и своята тежест в тласкането на димящите каруци.
— Давай! — викаше Гуинивиър, — давай!
И мъжете с пъшкане и пот забутаха с всички сили. Волските коли тръгнаха по-бързо.
— Давай! Давай! Давай! — пищеше по тях Гуинивиър и още мъже се струпаха отзад за да прехвърлят тежките каруци през земния вал на древното укрепление. За миг си помислих, че ниския насип ще ни погуби, защото и двете коли спряха там и гъстият дим започна да дави хората ми, но Гуинивиър закрещя по копиеносците пак и те стиснаха зъби за последен отчаян напън да прехвърлят волските коли над торфената стена.
— Бутай! — пищеше Гуинивиър, — бутай!
Каруците се закрепиха несигурно върху укреплението и бавно започнаха да се накланят напред под натиска на мъжете, които ги бутаха отдолу.
— Сега! — викна Гуинивиър и вече нямаше какво да спре колите, пред тях бе само голият обрасъл с трева склон и врагът. Мъжете, участвали в избутването на каруците, залитнаха назад изтощени, а двете горящи возила се затъркаляха надолу по хълма.
Отначало вървяха бавно, но после скоростта им се увеличи и те заподскачаха по неравния торф, а горящите клони увиснаха от двете страни на горящите каруци. Склонът стана по-стръмен и двата огромни снаряда вече летяха — тежка маса от дърво и огън се носеше с трясък срещу ужасените редици на саксите.
Саксите нямаха никакъв избор. Редовете им бяха твърде гъсто подредени, за да могат хората да избягат от каруците, а каруците пък бяха добре насочени, защото вихрено се носеха в пламъци и дим точно към самия център на вражата атака.
— По местата! — викнаха аз на хората си. — Оправете стената! Оправете стената!
Заехме предишните си места точно когато каруците се врязаха в саксите. Предната линия на врага се бе огънала малко навътре и някои се опитваха да се измъкнат, но за онези, които бяха точно пред пътя на каруците нямаше измъкване. Чух писък, когато дългите копия здраво прикрепени за предната част на волските коли се врязаха в човешката маса пред тях, после една от каруците се надигна, защото предните й колела прегазиха паднали тела, но колата продължи да върви, като премазваше, гореше и прекършваше хора по пътя си. Един щит се счупи о две, когато едно от колелата се блъсна в него. Втората кола смени посоката си на движение след първия удар в сакските редици. За миг замря на две колела, после се катурна настрани и заля саксите с огън. Там където до преди малко имаше стабилна, дисциплинирана маса, сега имаше само хаос, страх и паника. Хаос бе настъпил дори там, където редиците не бяха ударени от каруците, защото грижливо подредените редове се бяха огънали и разкъсали под тежестта на удара.
— В атака! — викнах аз. — Хайде.
Нададох боен вик и скочих от насипа. Не бях мислил предварително да последвам каруците, но те причиниха такъв хаос и врагът бе така очевидно ужасен, че явно сега бе момента да прибавим и ние нещо към този ужас.
С крясъци хукнахме надолу по хълма. Това бяха победни викове, с които искахме да внушим още по-голям ужас на врага, който вече беше почти победен. Саксите както и преди бяха повече от нас, но стената им от щитове бе разбита, те бяха задъхани, а ние се спуснахме от височините като духове на отмъщението. Забих копието си в нечий корем и там го оставих, освободих Хюелбейн от ножницата и започнах да удрям където завърна около себе си, като че ли косях сено. Няма време за мислене в такова сражение, няма тактики, само удоволствието от превъзходството над врага, от което сякаш ти израстват криле, удоволствието от кървавата сеч, от страха в очите им и от гледката на бягащите предни редици. Крещях пронизително като луд, опивайки се от настаналата сеч, а до мен моите вълци мушкаха и сечаха и надаваха радостни викове срещу враговете, които трябваше да танцуват върху нашите трупове.