Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
При последните стихове гласът на Роли леко затрепера, сякаш не беше сигурен как ще посрещне кралицата посветеното на нея прекрасно славословие. Ако тази несигурност беше престорена, това беше ловък ход, но ако беше истинска, трябва да се каже, че бе лишена от всякакво основание. Стиховете навярно бяха вече известни на кралицата — и нима едно такова изтънчено ласкателство би могло да се забави да достигне до височайшия слух, за който е предназначено? — но в изпълнението на Роли те бяха приети много благосклонно. Възхитена от съдържанието, от изпълнението, от стройната фигура и от одухотвореното лице на красивия млад декламатор, Елизабет отмерваше с ръка ритъма на всеки стих. Когато той свърши, тя повтори последните стихове, сякаш бе забравила, че я слушат. Произнасяйки думите:
кралицата изпусна в Темза молбата на Орсън Пинит, пазача на кралските мечки, и тя отплава, за да търси по-добър прием в Шиърнес или там, където биха я отнесли вълните на прилива.
Успехът от изпълнението на младия кавалер импулсира Лестър — също както старият състезателен кон се оживява, когато край него мине буен жребец. Той започна да говори за театрални представления, за пиршества, за пищни тържества и за хората, които посещаваха тези забавни зрелища. Излагаше своите точни наблюдения с лека ирония, но с такова чувство за мярка, че оставаше еднакво далеч както от злобната клевета, така и от безвкусната похвала. Имитираше сполучливо и с голяма лекота маниерите на високомерните позьори и на недодяланите невежи и от това собствените му маниери изглеждаха двойно по-изящни, когато пак се връщаше към тях. Чуждите страни — обичаите и нравите им, придворният етикет, начинът на поведение и дори тоалетите на придворните дами — всичко това също влизаше в темата. И рядко пропускаше удобния случай да направи някой тънък и подходящ за момента комплимент на кралицата-девственица, на нейния двор и на нейното правителство. Така продължи разговорът до края на разходката, подкрепян от време на време и от останалите приближени на кралицата. Шеговитите забележки се редуваха с мнения за древните класици и за съвременните автори, с афоризми за политиката и за морала — изказвани най-често от страна на държавниците и на учените, които също седяха тук и вмъкваха мъдрите си фрази в лекомисления брътвеж на придворните дами.
Когато се връщаха в двореца, Елизабет прие или по-точно сама потърси ръката на Лестър, за да се опре на нея при преминаването по стълбата към вратата на двореца. На него му се стори дори — възможно е това да е било само плод на въображението му, — че тя се обляга на ръката му по-здраво, отколкото го изискваше хлъзгавината на пътя. Наистина в поведението и в думите й се чувствуваше такова силно благоразположение към него, на каквото той не беше се радвал дори и в дните на най-големите си успехи. Справедливостта изисква да се отбележи, че и неговият съперник бе удостояван на няколко пъти с вниманието на кралицата, това обаче не беше един спонтанен изблик на симпатия, а по-скоро признание на неговите лични заслуги. И по мнението на неколцина опитни придворни цялата благосклонност, която кралицата бе проявила към Съсекс, накрая сама я бе заличила с една-единствена фраза, прошепната на ухото на лейди Дарби:
— Сега виждам, че болестта е по-добър алхимик, отколкото съм мислила по-рано — тя е успяла да превърне бакърения нос на лорд Съсекс в златен.
Тази шега скоро се разпространи сред всички и граф Лестър Тържествуваше, защото той беше от хората, за които успехът в двора имаше по-голямо значение от всичко друго в живота. В опиянението си той дори забрави сложността на положението си и опасностите, които криеше то. Колкото и странно да изглежда това, в този момент той мислеше по-малко за възможните съдбоносни последици на своя таен брак, отколкото за знаците на внимание, с които Елизабет удостояваше от време на време младия Роли. Наистина те бяха краткотрайни, но бяха отправени към човек, надарен с ум, красота и вродено изящество, към човек начетен и доблестен. Вечерта се случи още нещо, което привлече отново вниманието на Лестър към тази личност.