Кенилуърт [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Тодорова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Кенилуърт [bg]». Краткое содержание книги:
С тези редове, писани преди почти сто и петдесет години, великият руски критик В. Г. Белински пламенно утвърждава мястото па Уолтър Скот (15. VIII. 1771 — 21. IX. 1832) и на създадения от него исторически роман в тогавашната европейска литература. Днес историческият роман, получил достатъчно широко разпространение и достатъчно високо признание, вече не се нуждае от защита. Правото на литературата да пресъздава исторически събития, като изхожда от собствените си принципи, не се оспорва. Но това свое право тя дължи в извънредно голяма степен на „автора на «Уейвърли»“, както се е подписвал Скот под редица свои произведения, появили се на бял свят след шумния успех на знаменития роман.
Преди да се отдаде изцяло на „историческата проза“, Уолтър Скот, син на шотландски юрист и сам започнал трудовия си път като адвокат и съдебен секретар, се утвърждава като изтъкнат поет, автор на балади и поеми с подчертано романтически характер, силно повлияни от шотландското фолклорно творчество, като автор и на редица литературно-критически и исторически трудове, като авторитетен и редовен сътрудник на периодичния литературен печат. Сюжетите на повечето от поемите на Скот от този начален период на неговото литературно творчество са почерпани от средновековието. Необичайното, тайнственото, страшното са техен неизменен белег.
По-късно, когато създава поредицата от забележителни исторически романи след „Уейвърли“, които му донасят световна известност и признание: „Айвънхоу“, „Кенилуърт“, „Куентин Дъруърд“, „Удсток“, „Красивото момиче от Пърт“ и др., Уолтър Скот също използува теми и сюжети от средновековната действителност, но вече с една съществена отлика в подхода към историческия материал. Без да се отказва от екзотичното, от тайнственото и необикновеното. Скот съсредоточава вниманието си преди всичко върху значителни социално-исторически конфликти, стреми се да проникне дълбоко в социалната, в класовата същност на историческите събития, които описва, отнася се с разбиране и съчувствие към съдбата на народа. Тези елементи на реализъм в изображението на събития и герои стават определящи черти на най-добрите исторически романи на Уолтър Скот, които оказват огромно влияние върху развитието на английската и европейската литература и по-специално върху развитието на историческия роман.
„Кенилуърт“ е тъкмо едно от тези значителни произведения на Скот, които дават достатъчно точна представа за творческия почерк на писателя, за последователното прилагане на принципа на историческия подход към описваните събития. Действието на романа се разгъва в два пласта. Историческият подход, за който стана дума, се изразява преди всичко в реалистичното, придържащо се близо до фактите описание на нравите и взаимоотношенията в английския двор по времето на кралица Елизабет. Дворцовите конфликти и интриги, безмилостната борба за влияние и за спечелване на благоразположението на кралицата, каквато е борбата между лорд Съсекс и граф Лестър, са пресъздадени правдиво и убедително. Плод на тези конфликти и интриги е и смъртта на една от героините на романа, Еми Робсарт, чийто брак с могъщия фаворит на кралицата граф Лестър е бил пречка за неговата политическа кариера.
Наред с този, да го наречем исторически пласт, в „Кенилуърт“ има и други сюжетни линии, свързани с усилията на младия Тресилиан да спаси Еми Робсарт, да предотврати зловещите замисли на хората от обкръжението на граф Лестър, начело с неговия щалмайстор Ричард Варни. В разгъването на тези сюжетни линии Уолтър Скот дава пълна свобода на своето неизтощимо въображение. Майстор на занимателната интрига, той изгражда живо, динамично действие с все по-нарастващо напрежение, редувайки епизод след епизод, изпълнени с неочаквани обрати, със сложни ходове на героите, въвлечени в една безкомпромисна борба. Така двете основни достойнства на романа — верността към историческите факти и занимателността — взаимно се допълват и обогатяват, и правят от „Кенилуърт“ привлекателно четиво за съвременния читател.
— Какво има? — бързо попита Елизабет, като погледна Варни. — Болен ли е милордът?
— Нещо като припадък, както ваше величество сама би могла да забележи по вида му в момента — отвърна съобразителният Варни. — Лордът така бързаше, че не ме остави да му помогна да оправи дори дрехите си.
— Това няма значение — каза Елизабет и внимателно се вгледа в благородните черти и осанка на Лестър, които сега й се струваха още по-привлекателни, заради силните и противоречиви чувства, които до преди малко бяха бушували в гърдите му. — Направете място на благородния лорд. Вашето място, мистър Варни, вече е заето и затова се прехвърлете в някоя друга баржа.
Варни се поклони и се оттегли.
— Вие също, млади рицарю на Плаща — допълни тя, като погледна Роли, — трябва да се прехвърлите в лодката на придворните дами. Колкото до Тресилиан, той и без това достатъчно е пострадал от женските капризи, за да има нужда да го огорчавам с отмяната на предишните си заповеди.
Лестър зае мястото си до кралицата, а Роли стана, за да се оттегли. Подтикван от една неуместна за случая любезност, Тресилиан се канеше да отстъпи мястото си на своя приятел, но по многозначителния поглед на Роли, който вече се чувствуваше в свои води, веднага разбра, че подобно неуважение към кралската милост би могло да се изтълкува зле. Той седна мълчаливо, а Роли с дълбок поклон и с израз на пълно чинопочитание понечи да напусне баржата.
Един от придворните, галантният лорд Уилоуби, прочете — както му се стори — върху лицето на кралицата нещо прилично на съжаление за действителната или въображаема обида, нанесена на Роли.
— Не подобава на нас, старите придворни — рече той, — да закриваме слънчевата светлина от младите. Ако ми позволи ваше величество, аз ще се лиша за един час от онова, което поданиците й ценят повече от всичко — насладата от нейното присъствие, — и ще се поразходя натъжен сред звездите, изоставяйки за кратко бляскавото сияние на Диана. Ще отида в лодката на придворните дами, за да предоставя на този млад кавалер един час от обещаното му блаженство.
Полу на шега, полусериозно, кралицата отвърна:
— Щом тъй много желаете да ни напуснете, милорд, на нас не ни остава нищо друго, освен да преглътнем оскърблението. Ще ни извините обаче — колкото стар и опитен да се считате, — че няма да ви поверим грижата за нашите млади придворни дами. Вашата почтена възраст, милорд — добави тя с усмивка, — ще подхожда повече на годините на кралския ковчежник, който ще ни следва в третата лодка. Струва ни се, че неговият жизнен опит би могъл да бъде полезен дори на лорд Уилоуби.
Лорд Уилоуби скри разочарованието си зад една смутена усмивка, после се поклони и напусна кралската баржа, за да заеме място в лодката на лорд Бърли. Лестър, който се стараеше да разсее мрачните си мисли, наблюдавайки това, което ставаше наоколо, не пропусна да отбележи и този епизод. Когато обаче баржата се отдели от брега, когато от съседната лодка се разнесоха звуците на музика, когато от брега долетяха виковете на тълпата и всичко това му напомни за положението, в което се намираше, той с огромно усилие на волята си забрани да мисли за каквото и да било друго, освен за необходимостта да запази благосклонността на своята господарка. Талантът му да очарова и пленява блесна с такава сила, че кралицата, възхитена от красноречието му, но и разтревожена за здравето му, най-сетне му заповяда шеговито да помълчи известно време, страхувайки се да не би това въодушевено настроение да го измори.
— Господа — каза тя, — след като постановихме на нашия скъп Лестър временно да пази мълчание, ние ви приканваме на съвет по един занимателен въпрос, който е по-уместно да разгледаме сега, в часовете на веселие и музика, отколкото по време на нашите сериозни дебати. Кой от вас, господа — допълни тя с усмивка, — знае нещо за прошението на Орсън Пинит, пазача, както сам се нарича, на нашите кралски мечки? Кой би искал да поеме защитата на неговата молба?
— С милостивото позволение на ваше величество, аз — обади се граф Съсекс. — Орсън Пинит беше храбър войник, преди да го осакатят кинжалите на ирландския клан Макдъноу, и аз се надявам, че ваше величество ще бъде, както винаги досега, добра господарка за своите добри и верни слуги.