Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)». Краткое содержание книги:
— Драги Антонио — каза Карлос, като пусна една монета в ръката на момъка, — дай я на Хосефа. Кажи й да свърши повече работа. Тя е единствената ни надежда.
— Не се бойте, господарю! — отговори метисът. — Хосефа ще направи всичко, каквото може, защото — той се усмихна — аз съм, струва ми се, нейната единствена надежда.
Карлос се засмя на чистосърдечното признание на своя верен другар, после почна да го разпитва, за други неща — за майка си и сестра си, за войниците, за съгледвачите и за дон Хуан.
За него Антонио не можеше да съобщи нищо ново. Дон Хуан бе задържан на другия ден след случката в пресидия и беше все още в затвора. Обвиняваха го, че бил съучастник на Карлос и щяха да го съдят, когато заловят и ловеца на бизони.
Разговаряха половин час, след това, като получи от метиса донесените провизии, Карлос се приготви да се върне в скривалището си в Ляно Естакадо.
— Ще ме намериш, пак утре вечер, Антонио — каза той на раздяла. — Ако нещо ми попречи да дойда, потърси ме в други ден и по други ден вечерта. А сега лека нощ, приятелю.
— Лека нощ, господарю.
С това пожелание приятелите — защото те бяха наистина приятели — се разделиха.
Антонио тръгна пак приведен и подтичващ към долината, а ловецът на бизони скочи на седлото и препусна към смръщените скали на Ляно.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА
„Донесенията“ на Антонио биха могли да пробудят дълбоки опасения у ловеца на бизони — дори страх, ако той можеше да изпита такова чувство. Засега те само засилиха предпазливостта му и насочиха цялото му внимание към това, как да се запази.
Ако се касаеше за открита борба, дори с двама яки мъже като тия, които го гонеха, би се безпокоил по-малко за изхода; но той знаеше, че колкото и да са силни, тези негодници няма да го нападнат, без да си осигурят някакво предимство. Ще направят всичко възможно да го издебнат, когато е заспал или изобщо да го заловят неподготвен. Трябваше да се предпазва следователно от тяхната хитрост.
Той яздеше бавно към дола, като мислеше през всичкото време за жълтия ловец и другаря му.
„Трябва да знаят пещерата — мислеше си той. — Вчерашното проследяване е доказателство, че подозират нещо. Сигурно са чули за станалото напоследък, преди да дойдат насам. Някой пастир из прериите им е разправил всичко; а после? Навярно са избързали да отидат в мисията. Ха! Та нали падре Хоакин завел момчето в пресидия? Разбирам … разбирам … падрето е покровителят на тия негодници. Те са му казали нещо, иначе защо ще отиде той толкова рано в пресидия? Да занесе новините от тях … И Робладо тръгва веднага да ги търси! Ясно … ясно … открили са скривалището ми!“
След малко:
„Ами ако са отишли в дола, докато ме нямаше? Да видя! Да, имали са достатъчно време да заобиколят, ако са тръгнали наскоро след срещата с Робладо. Момчето мисли че са тръгнали веднага. Ей богу, трябва да бъдат вече там!“
При тази мисъл ловецът на бизони дръпна поводите на коня, после наведе глава и погледна над шията на животното напред в тъмнината. Стигнал бе вече до устието на каньона, почти по същата пътека, по която бе излязъл оттам, но луната беше зад плътни облаци и не осветяваше вече с лъчите си тъмния дол.
„Те ще се йзхитрят — помисли той — да навлязат в каньона до най-тясната му част и да ме чакат да изляза от пещерата. Там ще ме издебнат много лесно. Ами ако са вече в каньона?“
Той се замисли при това предположение и продължи:
„Ех, и да са! Ще продължа пътя си. Сиболо тича на един изстрел пред мене. Ако са се скрили така, че той да не ги открие, трябва да са много по-хитри, отколкото ги мисля; а аз не смятам тия негодници за глупци. Ако Сиболо ги открие, ще мога да препусна толкова бързо, че не ще могат да ме достигнат с пушките си.“
— Тук, Сиболо!
Кучето, спряло няколко крачки по-напред, се върна тичешком и загледа господаря си в лицето. Ловецът му даде някакъв знак и каза само:
— Карай!
При тази дума кучето подскокна и почна да тича насам-натам на двеста ярда пред господаря си. Конникът тръгна след него.
По този начин стигна до едно място, гдето двете стени се приближаваха дотолкова, че каньонът нямаше повече от сто ярда ширина. И от двете страни в подножието на скалите бяха пръснати едри откъртени канари, които можеха да скрият не само хора, но дори коне.
„Това място — помисли Карлос — могат да изберат за подлото си нападение. Биха могли да ме улучат и от двете страни от половин разстояние. Но Сиболо не дава никакъв знак… Ха!“
Възклицанието му бе остро и кратко. Предизвика го тихото джафкане на кучето. То бе открило следата на жълтия ловец и другаря му там, гдето бяха прекосили дола към средата му. Луната бе изгряла пак из облаците и Карлос видя, че кучето хукна нагоре из камънака към входа на пещерата! Господарят му щеше да го повика назад, защото то не беше огледало пръснатите камъни, а докато кучето не стори това, той чувствуваше, че е опасно да върви по-нататък; но бързината, с която то се втурна напред, показваше, че е открило нова следа. И ловецът допусна, че враговете му може ха да са в самата пещера.