Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Графът, естествено, съвсем не беше щастлив, но какво ме засягаше това? Мигар аз не бях Императорът? Заповядах му да доведе Тереза на един маскен бал. Той я доведе и ме представи. Бях очарован. Тя изглеждаше похотлива и свежа, с пищни гърди и гъста кестенява коса. С нещо ми напомняше за Августа. Когато я погледнах, очите й се разтопиха, и макар да не можеше да устои на чара ми, нямаше вид на смутена или притеснена от страстта си жена. „Ще я имам“, прошепнах на графа. Лицето му се изкриви, но все пак наведе глава в знак на съгласие. Позволих му да живее с нас през първите няколко месеца. След известно време, когато почна да ми досажда, наредих да се махне.

Тереза беше доволна. Тя и преди не криеше любовта си към мен, но сега изглеждаше направо зашеметена. „Английски лорд, най-големият поет на страната си — мой любовник!“ Целуваше ме, после доволно плясваше с ръце. „Байрон, caro mio!18 Ти си като гръцки бог! Ох, Байрон, Байрон, ще те обичам вечно. Твоята красота е по-прекрасна от най-прекрасните ми сънища!“ Аз също я обичах. Тереза ми връщаше част от миналото. Оставихме зад гърба си Венеция — този вампирски град. Пренесохме се в един дворец близо до Равена.

Там бях щастлив — по-щастлив от времето на своето падение. Живеех почти като смъртен. Трябваше да ловувам, разбира се, но Тереза, дори ако подозираше моите навици, изглежда не обръщаше внимание — радостното й безгрижие се проявяваше във всичко. Наблюдавах я внимателно за признаци на лудост или упадък, но тя оставаше все една и съща — импулсивна, красива, очарователна. Обожаваше ме и аз я обожавах. Опитах се, доколкото е възможно, да подтисна всички прояви на вампирската си същност. Алегра, която взех при нас от Венеция, беше доста пораснала. С всеки изминат ден кръвта й ставаше по-сладка и изкусителна. Накрая я пратих в манастир. В противен случай трябваше да я убия, защото чувствах, че дълго няма да устоя на кръвта й. Надявах се никога повече да не я видя. Опитах се също така да не се срещам и с Хайде, или по-скоро с нейния дух в сънищата си. Италианците, както и гърците, се бореха за свобода. Подкрепях ги с парите и с влиянието си. Посветих своя дял в борбата на Хайде — на моята първа и най-голяма любов — на нейния стремеж към свобода. Сънищата ми с нея започнаха да изчезват, а когато ме посещаваше, укорът в очите й сякаш не беше толкова болезнен. Започнах да се чувствам свободен.

В такова разположение на духа очаквах Шели през цялата тази година. Знаех, че ще дойде. Пишеше ми от време на време. Говореше за неясни планове, за утопии, за комуни, които ние с него сме можели да организираме. Никога не споменаваше последната нощ във Венеция, но аз усещах между редовете неговото влечение към тогавашното ми предложение. Да, бях сигурен, че ще дойде. Междувременно живеех само с Тереза. Почти не се срещахме с хора или с вампири. Вместо това напълних къщата с животни — кучета и котки, коне, маймуни, пауни и гвинейски кокошки, един египетски жерав. Все живи същества, чиято кръв, както открих, вече не ме вълнуваше — лорд Байрон замълча, оглеждайки стаята. — Всъщност и сама можете да се уверите, аз още обичам да държа такива любимци — протегна ръка и погали по главата заспалото куче.