Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Тогава дойде вестта, че Алегра е болна. Имала треска, била слаба — твърдяха, че страдала от загуба на кръв. Шели дойде при мен същия следобяд. Каза ми, че Клер крояла луди планове да спаси Алегра, като я открадне от манастира. Бях потресен. Скрих чувствата си. Позволих само на Тереза да разбере колко съм разтревожен. Вечерта, както обикновено, вечеряхме с Шели и неговата компания. Тръгнахме си рано. Аз отидох да пояздя и дълго останах навън. Към зазоряване се върнах в покоите си. Спрях на стълбите… — гласът на лорд Байрон замря.
Той преглътна и продължи. „Спрях на стълбите и се поколебах. Усещах най-прекрасното ухание. Бе по-красиво от всичко на света. Веднага разбрах откъде е. Опитах се да се преборя — напразно. Влязох в стаята си. Уханието ме изпълни — всяка вена, нерв, клетка. Бях негов роб. Огледах се. На писалището имаше поставено шише. Приближих. Не беше запушено. Разтреперих се. Стаята сякаш се олюля от забрава. Отпих. Усетих нещо смесено с него, смесено с виното… — лорд Байрон замлъкна. Очите му блестяха с трескава светлина. — Пих. Кръвта на… Алегра. Тя… Какво да кажа? Тя ми разкри частица от рая. Но това не беше достатъчно. Частица и нищо повече можеше да ме побърка. Имах нужда от още. Трябваше да пия още. Напълних шишето с вино, за да отмия и последните остатъци от кръвта. За втори път пресуших бутилката. Жаждата сякаш стана по-силна. Взирах се в шишето, грабнах го и го разбих на пода. Трябваше да пия още. Трябваше да имам още!“ — той преглътна и замълча, затваряйки пламтящите си очи.
— Откъде се беше взела? — тихо попита Ребека. — Кой я беше оставил там?
Лорд Байрон се разсмя.
— Не смеех да си помисля. Не, не е вярно, бях твърде опиянен, за да мисля. Единственото, което знаех, бе, че трябва да се добера до още. Борих се с изкушението през целия ден. От манастира дойде вест, че Алегра е по-зле, че продължава да отпада, да губи кръв, а никой не знае как става това. Шели се намръщи, като ме видя и отвърна лице. Мисълта, че мога да го загубя, ме накара да се стегна — няма да го направя, рекох си, няма да се поддам. Отмина следобедът, после вечерта. Отново яздих. Отново се прибрах в жилището си посред нощ. Отново — лордът замълча… — отново на писалището ме чакаше бутилка. Изпих я. Усетих течността да се разлива по вените ми като сребро. Оседлах коня си. В същия момент чух тих смях, усетих лъх на киселина, носен от вятъра. Но жаждата ми беше влудяваща. Не се спрях. Галопирах цяла нощ. Пристигнах в манастира, където Алегра лежеше на смъртно легло. Изпълнен от вина, аз се прокраднах в сенките, невидим за монахините. Алегра ме усети. Отвори очи. Те горяха. Пръстите йсе протегнаха към мен. Взех я в прегръдките си. Целунах я. Кожата й пареше на устните ми. После впих зъби. Нейната кръв… Нейната кръв…
Лорд Байрон се опита да продължи, но нещо го задави и той млъкна. Преплете пръсти и се вгледа в мрака. После наведе глава.
Ребека го наблюдаваше. Защо й беше мъчно за него? Спомни си скитника край моста Ватерлоо. Спомни си видението, в което съзря себе си, провесена на кука.
— Получихте ли онова, което искахте? — попита тя с глас, който прозвуча в собствените й уши студено и далечно.
Лорд Байрон вдигна глава.
— Което исках? — повтори той.
— Стареенето — то не спря ли? Кръвта на дъщеря ви не го ли спря?
Лордът се вгледа в младата жена. Огънят бе изчезнал от очите му. Сега те бяха наистина мъртви.
— Да — промълви той най-после.
— А Шели?
— Шели ли?
— Той…?
Байрон вдигна глава. Лицето му изглеждаше сковано, очите — все така мъртви.
— Той досети ли се? — тихо попита Ребека. — Разбра ли?
Лорд Байрон бавно се усмихна.
— Мисля, че ви изложих вече теорията на Полидори.
— За сомнамбулизма?
— Да, за сомнамбулизма и за природата на сънищата.
— Разбирам — Ребека замълча. — Той завладя сънищата на Шели, така ли? Успя ли да го направи?
— Шели беше смъртен — отсече Байрон и устните му се изкривиха от едва забележима болка. — От деня, когато умря Алегра, той започна да ме избягва. Говореше на приятели за моята „омразна близост“. Оплакваше се, че страдал от неестествен страх. Когато се разхождал край морето и се вглеждал в играещата по вълните лунна светлина, му се привиждало от вълните да излиза голо дете. Всичко това ми се докладваше. Мислех да издиря Полидори и да го унищожа напълно, както му бях обещал. Но знаех, че това няма да е достатъчно. Сега мой враг беше Шели. Трябваше да се опълча срещу него и да го убедя. Неотдавна той си беше купил яхта. Трябваше да се срещна с него, преди да е отплавал.