Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
И все пак, както винаги, изтезанието на кръвта бе непоносимо и дори по-лошо — може би просто бях забравил колко убийствена е жаждата? Виждах, че Елизе става подозрителна — беше ми все едно, но се боях да не пише на Шели. Започна да пази Алегра по-внимателно. През цялото време любовта ми към нея — малката Байрон, растеше. Най-сетне разбрах, че не мога да го направя — не мога да я убия, нито да гледам как затваря очите си в смъртта. Струваше ми се безсмислено да се мъча като я гледам как се върти из стаите ми. Отпратих я в дома на британския консул. Мислех си, че дворецът на един вампир не е най-подходящото място, където да расте едно дете.
Но имаше и хора, за които оставянето на Алегра на чужди грижи предизвикваше доста тревожни въпроси. Един летен следобяд, докато закусвах с Лавлейс и крояхме планове за вечерта, съобщиха за пристигането на Шели. Доволен скочих да го посрещна. Шели се държа сърдечно, но веднага мина на въпроса, заявявайки че Клер се тревожела за Алегра и затова го накарала да ме посети. Опитах се да подтисна съмненията му. Говорихме за Алегра, за нейното бъдеще и за здравето й в момента — Шели изглежда се успокои. После, толкова се разпалих да го успокоявам, че направо се изненадах от себе си. Лавлейс също… Наблюдаваше ме със смарагдовите си очи и плахо се усмихваше, а когато поканих Шели за лятото при мен, направо се разсмя. Шели се обърна — по лицето му пробяга враждебност. Погледна закуската на Лавлейс — един кървав стек, потръпна и отмести очи.
„Какво има?“ — попита Лавлейс. „Не обичате ли вкуса на месото?“ Той ми се усмихна. „Байрон, да не би приятелят ти да е вегетарианец?!“
Шели вбесен го погледна. „Да, вегетарианец съм“, каза той. „Защо се смеете? Защото не ламтя за смърт ли? Защото кървавият сос и ужасната ви полусурова храна ме изпълват с отвращение?“
Лавлейс се засмя още по-силно. После замлъкна. Вгледа се в лицето на Шели — бледо и обрамчено със златиста коса, подобно на неговото. Докато ги наблюдавах ми се стори, че животът и смъртта се гледат един друг — два огледални образа. „Милорд“, поклони се Лавлейс и се измъкна.
„Какво беше това?“ — пошепна Шели. „Във всеки случай не е човек, нали?“ Видях, че трепери.
Взех ръката му и се опитах да го успокоя. „Елате с мен“, казах аз. Посочих му гондолата, вързана под стълбите на двореца. „Имаме доста да говорим.“
Прекосихме до песъчливия бряг на Лидо. Бях наредил там да ме чакат коне. Метнахме се на седлата и поехме покрай дюните. Това бе зловещо място, осеяно с магарешки бодили и водни плевели, натрупани от приливите по брега. Нямаше жива душа. Шели започна да се отпуска. „Обичам такава пустош“, рече той, „тук всичко изглежда безбрежно. Човек е склонен да помисли, че и душата му е безкрайна.“
Погледнах го. „Значи все още мечтаете за тайнствени видения и способности?“
Шели ми се усмихна, после пришпори коня си напред. Настигнах го, галопирайки през водата. Вятърът брулеше ободряващо лицата ни, а вълните, плискащи се в брега, придаваха на самотата ни чувство за наслада. Накрая намалихме темпото и отново започнахме да си говорим. Над нас витаеше дух на щастие. Много се смяхме — разговорът ни беше приятен, остроумен и откровен. Но постепенно той стана по-мрачен, сякаш засенчен от червените облаци на залеза, сгъстяващи се над нас, когато тръгнахме да се прибираме.
Заговорихме за живота и смъртта, за свободната воля и за съдбата. Шели, както обикновено, се съпротивляваше на безнадеждността. Аз обаче знаех повече отколкото приятелят ми можеше да си представи и защитавах по-мрачната теза. Спомних си думите на Ахасвер. „Истина може да има“ рекох му, „но ако е така, тя няма образ. Не можем да я видим.“ Погледнах към Шели. „Дори онези, които са проникнали отвъд смъртта.“
По лицето му пробяга някаква сянка. „Може да сте прав“, рече той, „ние сме безпомощни пред своето невежество. И все пак аз вярвам, че Съдба, Време, Шанс и Промяна — всички тези неща са подчинени на вечната Любов.“
„Говорите за Утопия“, пренебрежително отвърнах аз.
„Сигурен ли сте?“
Задържах коня си. Вгледах се в Шели. Знаех, че очите ми изведнъж са станали студени. „Какво всъщност знаете за вечността?“
Шели не срещна погледа ми. Бяхме стигнали до края на пътя за езда. Без да отговори на въпроса ми, той се смъкна от седлото и седна в гондолата. Седнах и аз. Започнахме да се плъзгаме по лагуната. Водата, огряна от последните лъчи на слънцето, приличаше на езеро от огън, а кулите и дворците на Венеция, белеещи се в далечината на фона на тъмното небе, напомняха призраци — мъртви, но красиви. Знаех, че и моето лице е също толкова бледо. Минахме покрай острова, където се намираше дворецът на Мариана. Чухме да звъни звънец. Шели погледна към мрачните стени и потръпна, сякаш долавяйки отвъд водата болката и отчаянието, събрани там. „Има ли вечност наистина,“ попита той с тих глас, „която се простира отвъд смъртта?“