Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
„Ако има“, отвърнах аз, „бихте ли се осмелил да я пожелаете?“
„Може би.“ Шели замълча. Прокара пръсти по повърхността на водата. „Стига да не загубя душата си.“
„Душата си?“, аз се разсмях. „Мислех, че сте неверник, Шели. Какви са тези приказки за изгубване на душата? Звучите ми като някой християнин.“
Шели поклати глава. „Душата ни, защото аз, вие и всички ние сме част от душата на всемира. Така мисля и се надявам…“ Той вдигна лице. Насмешливо повдигнах вежди. Настъпи дълга тишина. „Бих се осмелил“, каза той накрая, кимайки. „Да, бих се осмелил да я пожелая.“
Повече не говорихме, чак докато не стигнахме стъпалата на двореца — там отново започнахме да се шегуваме и смеем. Чувствах се доволен. Шели не биваше да бъде насилван, трябваше да дойде сам и да ме помоли. Бях подготвен да чакам. Той остана цяло лято, но не във Венеция, а на отсрещния италиански бряг на лагуната. Знаех, че градът го притеснява — Шели виждаше как мръсотията и деградацията се прокрадват под привидната красота. В това отношение Венеция приличаше на Лавлейс и Мариана. Беше се запознал и с двамата, но те инстинктивно го отблъскваха. Доколкото разбирах, не му харесваха и моите настроения, както и навиците ми. В склонността ми да бъда пренебрежителен, в отчаянието ми, той различаваше въздействието на Лавлейс и Мариана върху мен. Въпреки това през цялото време аз го очаровах, както бях намислил. Шели никога не беше срещал същество като мен. Често се разхождахме с конете по брега на Лидо, като преди. Притисках го и го предизвиквах непрекъснато. Той ме поглеждаше, а на лицето му се изписваше ужас, смесен с копнеж и уважение. Усещах, че е готов да отстъпи. Една вечер до късно останахме будни, говорейки за световете, които са скрити от очите на смъртните. Говорех от личен опит. Шели — облягайки се на надеждата. Почти бях готов да му разкрия голата истина, но вече стана пет и в утрото се провиждаше Канале Гранде. Нощта клонеше към своя край. Помолих Шели да остане. „Моля ви“, рекох аз. „Бих могъл да ви разкрия много…“
Той се вгледа в мен, потръпна и аз помислих, че ще приеме. Вместо това той стана и каза: „Трябва да се връщам.“
Бях разочарован, но не възразих. Разполагахме с много време. Изпратих с поглед гондолата му, докато се скри. После и аз прекосих лагуната на Венеция. Посетих Шели в съня му. Не пих кръв, но го изкуших. Показах му истината — величествена тъмнина, изпълнена със сила, излъчваща тъга, докато изгрява слънцето, безформена бездна на смъртта — нощем. Така изглеждаше, но въпреки това бе пропита с живот — в нея можеше да се търси и да се намери безсмъртието. Крачех из тази тъмнина. Шели се взираше, но все още не можеше да ме следва. Погледнах назад. Усмихнах се. Шели отчаян протягаше ръце към мен. Отново се усмихнах и му кимнах. После се обърнах и мракът ме погълна. „Утре“, помислих си аз, „утре вечер той ще може да ме последва. Утре това ще стане“.
На следващия ден на закуска ме обезпокои Лавлейс. Той седна с мен на масата. Известно време мълчахме. „О“, рече Лавлейс, усмихвайки се изведнъж, „вашият приятел — вегетарианецът — научихте ли, заминал си?“
Лицето ми замръзна, а усмивката на Лавлейс стана още по-широка. „Мислех, че снощи ви е казал. Не го ли стори?“
Той се разсмя. Разгневен, блъснах масата и му изкрещях да ме остави на мира. Лавлейс си тръгна, все така с усмивка на лицето. Поръчах на прислужниците да прекосят лагуната и да отидат в дома на Шели, за да проверят, с пълна сигурност, че наистина го няма. Още когато тръгваха знаех, че Лавлейс казва истината — Шели се беше измъкнал. В продължение на няколко седмици се чувствах отчаян. Знаех колко близо бе до мига, когато щеше да бъде мой. Тази мисъл дълго ме измъчва. Накрая се превърна в утешение. Той щеше да се върне. Нямаше да удържи да остане далеч. Почти беше паднал в капана — оставаше ми единствено да чакам.
Дори когато се отърсих от своето отчаяние, си дадох сметка, че копнежът ми да имам другар не е затихнал. Любовната ми връзка с Венеция бе към своя край. Нейните удоволствия ме отегчаваха. Със сигурност знаех, че съм надживял човешките наслади — имах нужда от нещо повече. Кръвта ме вълнуваше както винаги, но дори ловуването вече ми изглеждаше скучно, а от Лавлейс направо ми се повръщаше. Давах си сметка, че присмехът му над заминаването на Шели е израз на неговата ревност — въпреки това ми беше трудно да му простя, затова нарочно отбягвах компанията му. Отново ме измъчваха сънища с Хайде, понякога толкова ярки, че мислех да напусна Венеция и да отида в Гърция. Но жената от сънищата ми бе мъртва, а аз — сам — какъв смисъл имаше? Задържах се там, където се намирах. Терзанията ми станаха още по-мъчителни. Другите вампири сякаш се бояха от мен.