Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
— Бях щастлив там с Тереза, щастлив както никога след деня на моето падение — лорд Байрон кимна и се намръщи изненадан.
— Да. Почти щастлив.
Той се замисли.
— После една вечер — продължи, — чух, че Тереза извика — замлъкна за втори път, сякаш споменът му пречеше да говори. Отпи от виното. — Грабнах пистолетите и се затичах към стаята й. Кучетата на стълбите лаеха уплашено, а птиците удряха крилете си в стените.
„Байрон!“ — Тереза се спусна към мен. Стискаше се с ръце за гърдите. Върху кожата й личеше тънък прорез. „Кой беше?“ — попитах аз.
Тя поклати глава. „Аз спях“, рече ми хлипайки. Влязох в стаята й. Веднага усетих миризмата на вампир. Но имаше и още нещо, много по-остро, във въздуха. Вдишах и се намръщих. Тази миризма не можеше да се сбърка. Беше киселина.
— Киселина ли? — недоумявайки, Ребека се наведе напред. Лорд Байрон й се усмихна.
— Да — усмивката му изчезна. — Киселина. Писмото дойде на следващата седмица. Там пишеше, че Полидори е мъртъв. Самоубил се. Открили го безжизнен наглед, редом с мъртвата си дъщеря и с едно полупълно шише химикали до главата. Циановодороден разтвор, ако трябва да съм съвсем точен. Изчетох писмото втори път. Накъсах го и го хвърлих на земята. В този момент отново усетих горчивата миризма.
Обърнах се. Полидори ме наблюдаваше. Видът му бе ужасяващ — кожата му беше мазна, устата — широко отворена. „Много време мина“, рече той. Когато заговори, вонята ме накара да обърна глава.
Усмихваше се зловещо. „Извинявам се за лошия дъх.“ Той се взря в мен и се намръщи. „Но и вие не изглеждате твърде добре. Остарявате. Вече не сте толкова красив, милорд.“ Замълча. По лицето му пробяга тик. „Значи малката дъщеря е още жива, а?“
Гледах го с нескрита омраза. Той сведе поглед. Дори в този миг представляваше мое творение и аз бях негов повелител. Отстъпи залитайки. Гризеше пръстите си, взирайки се с изпъкналите си очи в краката ми. После потрепери и се изкиска. „Аз убих моята“, рече Полидори.
Започна да трепери. Наблюдавах го, после го хванах за ръката. Тя беше лепкава и студена. Полидори не се дръпна. „Кога?“ — попитах аз.
Изведнъж лицето му се изкриви от мъка. „Не можах да надделея“, рече той. „Вие не ми казахте, никой не ми каза. Не успях да се преборя с повика на кръвта.“ Той се изкиска и отново загриза кокалчетата на ръцете си. „Опитах се да се спра. Опитах да се самоубия. Пих отрова. Боже, половин шише от течността. Тя, разбира се, не ми подейства. Тогава трябваше да убия нея — моето малко момиче“, Полидори изхълца, „моето сладко, малко момиче“. Дъхът му ме блъсна в лицето. „Тази отрова ще се чувства вечно в устата ми, вечно!“ Той изведнъж изкрещя „Вечно! Вие не ми казахте, повелителю, не ми казахте, но благодаря — аз успях сам да открия, че ако пиеш от златистата кръв оставаш такъв, какъвто си“.
Разбира се, беше ми жал за него. Кой по-добре от мен би могъл да разбере болката му? Но същевременно го мразех — мразех го, колкото може да се мрази нещо. За втори път го хванах за пръстите, опитах се да го успокоя, но той погледна с див поглед ръката ми и я наплю. Дръпнах се инстинктивно и посегнах към пистолета си. Мушнах го под брадата на Полидори. Докторът се разсмя. „Не можете да ми сторите нищо, повелителю! Нима не сте чул — аз вече съм мъртъв, според официалните правила!“
Разсмя се, от устата му се разлетяха слюнки. Изчаках да се успокои. Усмихнах се хладно и го блъснах назад с дулото на пистолета. Той се свлече до стената. Надвесих се над него. „Вие винаги сте бил странен“, прошепнах аз. „Все още ли се осмелявате да ме предизвиквате? Погледнете се на какво приличате и се научете да се сдържате. Бих могъл доста да усложня и без това нелекото ви положение“ — нараних съзнанието му и той изкрещя от болка. — „Аз съм вашият създател. Аз съм Императорът.“ Свалих оръжието и отстъпих крачка назад. „Не ме предизвиквайте отново, доктор Полидори.“
„Аз също имам сила“, запелтечи той. „Аз съм същество като вас, повелителю.“
Видът му, с изпъкналите очи и провисналата уста, ме разсмя. Мушнах пистолета обратно в пояса си. „Вървете си“, казах аз.