Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
„Животът за вълка означава смърт за агнето.“
„Да, но аз не съм вълк.“
Усмихнах се наум. „Засега.“
„Как мога да взема решение?“ Той помълча. „Само не сега.“
„Изчакайте, ако искате.“ Аз отново се обърнах към него. „Разбира се, че трябва да изчакате.“ „А междувременно?“
Повдигнах рамене. „Вие започвате да философствате, а аз — да се отегчавам.“
Шели се усмихна. „Преместете се от Равена, Байрон. Елате да живеете при нас.“
„За да ви помогна да вземете решението ли?“
Шели отново се усмихна.
„Ако желаете.“ Той стана и дойде при мен на балкона. Дълго стояхме и мълчахме. „Може би“, обади се най-после той, „не бих отказал да убивам…“ Отново млъкна.
„Да?“ — попитах аз.
„Ако… Ако пътят ми през пустошта бъде белязан с кръвта на потисници и деспоти…“ Усмихнах се. „Възможно е.“
„Бих ли могъл аз, или ние двамата, да служим на каузата на свободата?“
„Да.“ Да, да споделяш с мен товара на господството. Да го жертваш за свободата. Да си водач, а не тиранин. Какво ли не бихме могли да направим?
„Настъпва зората“, посочи Шели и погледна към мен. „Гърция се надига, борбата за освобождение е започнала, чухте ли?“
Кимнах. „Да, чух.“
„Ако можехме да придобием някаква сила…“ Шели замлъкна. „Сила от други светове — както Прометей например — бихме могли да донесем таен огън, който да стопли отчаяното човечество.“ Той ме хвана за раменете. „Байрон, не бихме ли могли?“
Взирах се отвъд него. Стори ми се, че зърнах в утринната игра на светлини и сенки силуета на Хайде. Беше само за секунда, измама на очите ми — и изчезна. „Да“, рекох аз, срещайки погледа на Шели, „да, бихме могли.“ Усмихнах се. „Но първо трябва да изчакате, да обмислите и тогава да вземете решение.“
Шели остана още една седмица, после се върна в Пиза. Скоро след това и аз го последвах. Не обичам да нарушавам спокойствието си, но заради Шели го направих. В Пиза имаше нещо като английско общество — не от най-лошото, но все пак достатъчно неприятно — литературно общество. Шели рядко ме посещаваше сам. Яздехме и се упражнявахме в стрелба с пистолети. Вечеряхме заедно — бяхме като два полюса, едновременно противоположни и все пак сродни. Нашите срещи се въртяха около тези два полюса. Аз чаках — не търпеливо, защото никога не съм имал търпение, а с някакво хищно чувство за очакване. Един ден Шели ми каза, че му се сторило, че е видял Полидори. Това ме обезпокои — не защото се боях от самия Полидори, а защото Шели можеше да стигне до истината и да се разколебае от чудовището, в което се бе превърнал докторът. Опитах се да го попритисна да вземе решение. Посетих го една нощ. Говорихме надълго и до късно. Помислих, че е готов. „Все пак“, неочаквано се обади той, „кое е най-лошото, което може да се случи? Животът може да се промени, но не може да отлети. Надеждата може да изчезне, но не и да бъде убита.“ Той ме погали по лицето. „Първо трябва да говоря с Мери и Клер.“
„Не!“ — казах аз. Шели ме погледна изненадан. „Не“, повторих, „не бива да им казвате. Има тайни, Шели, които не бива да се издават.“ Той се вторачи в мен. Лицето му изглеждаше безизразно. Помислих, че съм го загубил. После той кимна с глава. „Скоро“, прошепна ми и стисна моята ръка. „Щом не мога да им кажа, бих искал да имам още време — няколко месеца — през които да съм с тях в смъртния си вид.“
Кимнах. „Разбира се“, рекох. Но не споделих с Шели истината — вампирът трябва да се сбогува с всяка смъртна любов. Не му признах и една, още по-тъмна истина. Смути ме това негово желание за тишина. Но, разбира се, повече от всичко ме смути, че Клер, чрез Шели, започна да ме преследва и да настоява да махна Алегра от манастира, като я върна на грижите на майка й.
„Клер сънува лоши сънища“, опита се да ми обясни Шели. „Представя си как Алегра ще умре на онова място. Почти е сигурна, че това ще се случи. Моля ви, Байрон, кошмарите й са ужасни. Върнете й Алегра. Нека дойде да живее при нас.“
„Не“, поклатих глава. „Невъзможно е.“
„Моля ви.“ Шели ме хвана за ръката. „Клер е на ръба на лудостта.“
„И какво от това?“ равнодушно отвърнах аз. „Жените вечно правят сцени.“
Шели се напрегна. Кръвта се дръпна от лицето му, видях как стисна юмруци. Въпреки всичко продължаваше да се владее. Направи реверанс. „Естествено, вие знаете най-добре, милорд.“
„Съжалявам“, казах. „Наистина, Шели, съжалявам. Не мога да преместя Алегра. Ще трябва да го кажете на Клер.“
Шели го стори. Въпреки това кошмарите на Клер зачестиха, а страховете за дъщеря й станаха съвсем необуздани. Шели, който бе гледал Алегра като бебе, й съчувстваше. Усещах, че този проблем ще застане между нас двамата. Какво можех да направя? Нищо. Не исках да рискувам, срещайки се с Алегра сега. Тя беше на пет години — кръвта й щеше да се превърне в неустоимо изкушение за мен. Продължих да отхвърлям молбите на Клер, надявайки се Шели скоро да вземе своето решение. Но той се бавеше. И вместо това ставаше все по-хладен и отчужден.