Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Полидори стоеше като вкаменен. После потръпна и започна да говори сам на себе си. Протегна към мен ръце. „Грижете се за мен“, прошепна той. „Грижете се. Вие сте прав — сега аз съм ваше творение. Покажете ми какво означава това. Покажете ми какъв съм.“
Гледах го един миг, колебаейки се. После поклатих глава. „Вие сам трябва да си проправяте път“, казах. „Всички сме самотни, ние, които бродим из Океана на Времето.“
„Самотни ли?“ — неочаквано викна той с пронизителен, животински крясък. От него кръвта ми замръзна. „Самотни?“ — повтори Полидори и истерично започна да се смее. Задави се, разлетяха се слюнки, а той не спираше да ме гледа с изгаряща омраза. „Аз наистина има сила“, рече. „Вие се мислите за нещастник, но аз мога да би докарам дотам, че да намразите дори лунния лъч.“ Той избърса устата си. „Вече пих от кръвта на твоята курва.“
Хванах го за гърлото и го приближих до лицето си. Впих се дълбоко в дебрите на ума му, докато не започна да крещи от безумна мъка. Влизах все по-дълбоко и по-дълбоко, а той продължаваше да крещи. Най-после го пуснах. Полидори хленчеше и пълзеше в краката ми. Гледах го с неприязън. „Ако пипнеш Тереза, с теб е свършено“, казах аз. „Разбираш ли?“
Полидори промърмори нещо, после кимна.
Хванах го за косата. Също като кожата му и тя беше мазна и мръсна. „Ще те унищожа, Полидори!“
„Разбирам“, подсмръкна той.
„Какво разбираш?“
„Няма да…“ — изхълца. — „Няма да… Няма да посягам на тези, които обичате.“
„Добре“, прошепнах аз. „Но дръж на думата си. Иначе току виж — знае ли човек? Може да заобичам дори теб.“ Помъкнах го към стълбата и го блъснах надолу. Той се изтърколи, подплашвайки ятото гвинейски пернати. Върнах се на балкона. Проследих с поглед как Полидори си тръгва, как прекосява полето. Същата вечер яздих по границите на имението, но от него не бе останала никаква миризма — беше си отишъл. Не се изненадах. Бях му внушил неимоверен страх и се съмнявах, че отново ще се появи. Въпреки това предупредих Тереза да внимава за миризма на химикали.
Вече се боях не само за Тереза. Шели току-що ми бе писал, предлагайки доста завоалирано да се срещнем. Веднага му отговорих, поканих го при мен и за моя, най-голяма изненада една вечер той се появи на портите. Не го бях виждал цели три години. Целунах го отстрани по врата и леко го захапах. Потече кръв. Шели се стегна, после хвана лицето ми с ръце и доволен се засмя. Останахме будни, както винаги, до късно през нощта. Шели преливаше от своите вечни идеи — диви планове и утопии, неблагочестиви анекдоти, мечти за свобода и революция. Започнах да ставам нетърпелив — знаех за какво е дошъл. Часовникът удари четири. Излязох на балкона. Хладният въздух освежи лицето ми. Обърнах се към Шели. „Знаете ли какъв съм?“ — попитах аз.
„Един могъщ, неспокоен дух“, отвърна ми той.
„Моята сила и способности мога да предам и на вас.“
Шели дълго мълча. Въпреки сянката лицето му грееше от бледност като моето, очите му горяха. „Всемирът бил удивен от чистото, могъщо творение на Бога“, промълви най-сетне той, „уморен от вездесъщата празнота. Но не толкова удивен, колкото аз от вашите творби, лорд Байрон. Съперничеството с вас ме докарва до отчаяние. Вие…“ — той замълча, — „сте ангел в смъртния рай на едно загиващо тяло, докато аз…“ — гласът му замря — „докато аз съм едно нищо.“
Привлякох го към себе си. „Тялото ми може и да не загине“, рекох аз. Погалих го по косата, притиснах главата му до гърдите си. „А също и вашето“, прошепнах.
Шели вдигна глава. „Но вие остарявате.“
Намръщих се. Чувах как бие сърцето ми. Чувствах как кръвта ми бавно се плъзга по вените. „Има начин да се избегне и това“, казах.
„Не може да бъде“, прошепна Шели. Той сякаш ме предизвикваше. „Не, не може да бъде.“
Усмихнах се и се наведох към него. За втори път захапах гърлото му. Кръвта — една единствена рубинена капка, блесна върху сребристата му кожа. Докоснах я, почувствах как се разтапя върху езика ми, после целунах раната, облизвайки я. Шели изстена. Пиех — в това време мислите му се разтвориха — смъртните им възли се развързаха, за да могат фрагменти от видения да му се явяват на сън. Целунах го отново и се откъснах от допира с кожата му. Шели бавно обърна очи към мен. Лицето му сякаш се озари от огъня на някакъв друг свят. Той нежно гореше. Дълго време не пророни нито дума. „Но да се убива,“ проговори най-после „да се преследват същества, които се смеят, плачат, кървят… Как може да се прави това?“
Отвърнах глава и се загледах навън към полето.