Окото на голема

През по-голямата част от деня момчето седя отпуснато на маса с бяла покривка пред една таверна и чете няколко чешки вестника и евтини брошури. Ако вдигнеше поглед, пред него се разкриваше добра гледка към Стария градски площад, където излизаше уличката след около десетина метра; ако погледнеше надолу, пред очите му изникваше добра гледка към смесицата от празни чаши за кафе и съдове, отрупани с остатъци от наденички и парчета солети, остатъците от следобедната му консумация.

Аз седях на същата маса и носех чифт огромни слънчеви очила и модерно сако, подобно на неговото. За по-добър ефект, бях сложил една солета на чинията пред себе си и я бях натрошил на парчета, за да изглежда сякаш си опитвам. Но, естествено, аз не ядях и не пиех нищо58.

Старият градски площад беше едно от най-големите открити пространства в източната част на града, едно неравно място от светъл паваж, осеяно с пешеходци и будки за цветя. Пред елегантните пететажни къщи лениво прелитаха ята птици; от хилядите комини се издигаше дим. Беше най-спокойната сцена, за която може да се мечтае и все пак аз не бях спокоен.

— Ще спреш ли да се въртиш? — Момчето плесна с брошурата си по масата. — Не мога да се концентрирам.

— Не мога — казах аз. — Тук сме прекалено на открито.

— Отпусни се — не сме в опасност.

Огледах се крадешком.

— Така казваш ти. Трябваше да си останем в хотела.

Момчето поклати глава.

— Щях да полудея, ако бях останал в онзи бълхарник и минута повече. Не можах да спя от праха в леглото. И цяло племе дървеници пируваха с мен през нощта — чувах ги как отскачат от мен всеки път, когато кихнех.

— Ако си бил прашен, трябваше да се изкъпеш.

Той погледна смутено.

— Ваната някак си не ми хареса. Изглеждаше прекалено… гладна. Както и да е, Прага е достатъчно безопасна; тук вече почти няма магия. През цялото време, докато седяхме тук, не си видял нищо — нито дяволче, нито джин, нито магия, — а сме в центъра на града! Няма вероятност някой да види какво представляваш. Успокой се.

Свих рамене.

— Щом казваш. Няма аз да тичам по стените, а войниците да ме бодат с копия в задника.

Не ме слушаше. Отново беше хванал брошурата и я гледаше намръщено. Аз се върнах към заниманието си от следобеда: а именно — да проверявам отново и отново нивата.

Ето как стоят нещата: момчето беше абсолютно право — цял ден не бяхме видели нищо магическо. Това не означаваше, че властите нямаха своето присъствие: няколко войници в тъмносини униформи и лъскави високи ботуши и шапки59 постоянно се разхождаха по площада (Веднъж спряха на масата на господаря ми и поискаха документи за самоличност; господарят ми подаде фалшивите си документи, а аз им пуснах един проблясък, те забравиха какво искаха и се отдалечиха.). Но не бяхме видели нито един от магическите видове, които бяха нещо нормално в Лондон: търсещи сфери, фолиоти, маскирани като гълъби и т.н.… Всичко изглеждаше много невинно.