Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
Родърик Кикъм
Джон Лотън
Антъни Максуини
Саймън Мунан
Изглеждаше, че сега пак нищо няма да излезе, но като се умисли над снощната случка, той се почувства по-уверен. Полека-лека избледняха всички според него пошли и незначителни подробности. И следа не остана от трамвай, трамвайджии и коне: дори той и тя се стопиха в безплътни сенки. Стиховете разказваха само за нощта, за нежния полъх на вятъра и девственото сияние на луната. Някаква смътна тъга се таеше в сърцата на двамата герои, безмълвно стихнали под голи дървеса, а щом настъпи прощалният миг, и двамата сляха устни в целувката, от която единият се бе побоял. Щом завърши стихотворението, той изписа в дъното на страницата буквите L. D. S.189, скри тетрадката, отиде в спалнята на майка си и дълго съзерцава лицето си в огледалото над тоалетката.
Но дългите му дни на волност и безгрижие отиваха към своя край. Една вечер баща му се върна пълен с новини и през цялата вечеря устата му не спря. Стивън бе чакал баща му да си дойде, защото имаха овнешко рагу, а той му даваше да отопява соса. Но нея вечер гозбата не му хареса — само при споменаването на Клонгоус небцето му се напласти с отврата.
— Както си вървя, и — буф! — се блъскам в него190, точно на ъгъла на площада — за четвърти път каза господин Дедалус.
— Тогава, вярвам, ще успее да го вреди — каза госпожа Дедалус. — Тъй де, в Белведере191.
— Ще го вреди, разбира се! — отвърна господин Дедалус. — Нали ти казвам, че е станал провинциал на ордена.
— Мен пък, да ти кажа, никога не ми се е щяло да го пращаме при Христовите братя — каза госпожа Дедалус.
— Майната им на Христовите братя! — извика господин Дедалус. — Няма той работа сред разни ми ти селяндури и голтаци! Не, да си държи той с йезуитите, щом веднъж е почнал с тях. Подир време ще са му от полза. Тия приятелчета винаги ще ти намерят някоя добра службица.
— Богат орден са, нали, Саймън?
— Уха! И още как! Гледай ги само как си живеят! Не им ли помниш масата в Клонгоус? Като мисирки се гоят!
Господин Дедалус бутна чинията си към Стивън и му рече да я обере.
— А сега, момчето ми, ще трябва и малко работа — каза той. — Стига ваканция.
— Знам аз, че сега той ще ми се запретне здравата — каза госпожа Дедалус. — Нали и Морис192 ще е с него!
— Свети Павел да помага! Бях го забравил Морис — каза господин Дедалус. — Я ела насам, разбойнико! Ела тук, главо дебела! Знаеш ли, ще те пратя на училище, дето ще те научат да пишеш овца, а не уфсъ. И ще ти купя кърпичка да си бършеш сополивия нос! Е, как ти се харесва?
Морис се ухили първо на баща си, после на брат си. Господин Дедалус намести монокъла в окото си и строго изгледа двамата си синове. Стивън дъвчеше хляба си, без да вдигне поглед към баща си.
— Между другото — каза накрая господин Дедалус, — ректорът, провинциалът де, ми разправи една история за теб и отец Долан. Нагъл разбойник си бил, казва.
— Не може да бъде, Саймън!
— Не може ли?! — каза господин Дедалус. — Та той ми разправи цялата работа надълго и нашироко. Нали разбираш, както си бъбрехме за едно-друго и от дума… Да, впрочем, кой, мислиш, ми каза, че ще получи оная работа в общината? Но после за това. Та, разправям ти, нали си имаме дослука, той току ме пита носи ли още нашият приятел очила, а после ми каза цялата история.
— Ядосан ли беше, Саймън?
— Ами, той ли? Хич. Юнак ти е! — казва.
Господин Дедалус взе да имитира предвзетия носов говор на провинциала:
— Отец Долан и аз, когато им разказах всичко на вечеря, добре се посмяхме. Отваряйте си очите, отец Долан, че, току-виж, младият Дедалус ви удари два пъти по девет, казвам. Здравата се посмяхме. Ха! Ха! Ха!
Господин Дедалус се обърна към жена си и добави с естествен глас:
— Виждаш ли в какъв дух ги възпитават! Тия йезуити са големи хора. По дипломати от тях няма!
Той отново почна да имитира провинциала и повтори няколко пъти:
— Разказах им всичко на вечеря и отец Долан и аз, и всички от сърце се посмяхме! Ха! Ха! Ха!
Вечерта навръх Петдесетница, преди да започне училищното тържество, Стивън стоеше в гардеробната и гледаше през прозореца малката морава с книжните гирлянди и китайски фенери. Той наблюдаваше гостите, които се спускаха по задното стълбище на главната сграда и влизаха в салона. Пред входа на групички се суетяха разпоредители във фракове, бивши белведерианци, и церемониално въвеждаха гостите. Един от фенерите внезапно припламна и той разпозна засмения свещеник под него.
189
Laus Deo Semper (Вечна хвала на Бога) и A.M.D.G. са задължителни формули за началото и края на ученическите съчинения в колежа.
190
Джон Конми (ректорът на „Клонгоус“ от гл. I). В действителност той става провинциал на ордена доста по-късно. Джойс променя хронологията, за да засили ефекта от „предателството“ му спрямо Стивън.
191
„Белведере“ е йезуитски колеж в Дъблин, където Джойс учи от 1893 до 1898. Малко по-долу бащата на Стивън казва, че за нищо на света няма да прати сина си при Христовите братя, но в действителност през 1893 Джойс за кратко време посещава училището им. Става дума за социален престиж.
192
Морис е фикционалното име на Станислас Джойс, тук само споменат, но един от главните персонажи в първоначалния вариант на романа.