Дъблинчани. Портрет на художника като млад
- Автор: Джойс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Г. Христофоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дъблинчани. Портрет на художника като млад». Краткое содержание книги:
Дарохранителницата със светите дарове беше прибрана, а пейките — преместени назад, за да останат свободни подиумът на олтара и пространството пред него. Покрай стените стояха цели батареи от щанги и бухалки; дървените гирички бяха струпани в един от ъглите, а всред безчислените купчини от гуменки, анцузи и потници, небрежно навързани на кафяви вързопи, стърчеше големият кожен кон за прескока и чакаше ред да го изнесат на сцената. Голям щит с посребрен конусовиден център бе опрян на олтара и също чакаше да бъде изнесен и поставен пред отбора победител в края на спортната програма.
Макар че благодарение на славата си на литератор Стивън бе избран за секретар на гимнастическото дружество193, той не участваше в първата част на програмата, затова пък изпълняваше главната комедийна роля на учителя педант в пиесата, която заемаше цялата втора част. Тя му бе възложена, защото бе висок и с достолепна осанка. Той вече бе в края на втората си година в Белведере и се учеше в предпоследния клас.
Орляк малчугани по фланелки и къси бели панталонки се спуснаха тичешком от сцената и през сакристията припнаха в параклиса. И сакристията, и параклисът бяха изпълнени с нетърпеливи учители и момчета. Пълният плешив сержант пробваше с крак трамплина на гимнастическия кон. Мършавият момък с дългополо пардесю, който щеше да жонглира с бухалки, стоеше до него и го наблюдаваше с интерес, а посребрените бухалки се подаваха от дълбоките му странични джобове. Разнесе се глух тропот на дървени гирички: поредният отбор се готвеше да излезе на сцената; и само след миг възбуденият класен наставник погна момчетата през сакристията като стадо гъски; размахвайки припряно крилцата на сутана си, той подвикваше на бавните да бързат. В дъното на параклиса малка група неаполитански селяни репетираха танц: едни кръшно извиваха ръце над главите си, други размахваха кошнички с книжни теменужки и правеха реверанси. В тъмния ъгъл откъм северната страна на олтара сред цяла планина от тъмни фусти бе коленичила дебела възрастна дама. Когато се надигна, пред очите на всички се разкри същество в розова рокля, със златокъдра перука и старомодна сламена шапка, с изписани вежди и изкусно начервени и напудрени бузи. При появата на тая момичешка фигура отвред се разнесе приглушен шепот на любопитство. Един от класните наставници, като се усмихваше и кимаше с глава, се приближи към тъмния ъгъл, поклони се на дебелата възрастна дама и любезно каза:
— Но какво е това, госпожо Толън: прелестна млада дама или някаква кукла?
Сетне той се приведе, за да зърне изрисуваното личице, което се усмихваше под периферията на шапката, и възкликна:
— Не може да бъде! Та това е малкият Бърти Толън!
От своя наблюдателен пост на прозореца Стивън чу как възрастната дама и свещеникът прихнаха да се смеят, сетне дочу и възторжения шепот на учениците зад гърба си, припнали напред, за да видят малкото момче, което само щеше да изиграе танца на сламената шапка. Той не удържа жеста на досада. Пусна края на транспаранта, скочи от пейката, на която бе застанал, и напусна параклиса.
Прекоси сградата на колежа и се спря под навеса досами градината. От залата отсреща се дочуваше приглушеният глъч на публиката, сегиз-тогиз гръмваха медните чинели на военната музика. Светлината се възземаше нагоре през стъкления купол и театърът бе заприличал на някакъв празничен Ноев ковчег, хвърлил котва сред масивните корпуси на околните здания и привързан за пристана с гирлянди лампиони. Внезапно една от страничните врати на театъра се разтвори и сноп светлина проряза мрака над моравата. Валсова прелюдия бликна от ковчега, а когато вратата пак се затвори, слушателят продължаваше да долавя тихия ритъм на мелодията. Настроението на встъпителните тактове, сладостната и плавна грация на мелодията отново пробудиха у него онова неизразимо безпокойство, което цял ден не му даваше мира и само преди минута го бе накарало да скочи нетърпеливо от пейката. Безпокойството му изригваше от него като звукова вълна: ковчегът бе понесен на гребена на тая музика, влачейки подире си низ от лампиони. После сякаш залп на лилипутска артилерия прекъсна мелодията: публиката аплодираше появата на отбора с дървените гирички.
В дъното на навеса, до самата улица, той съзря в мрака червеникаво огънче. Пристъпи към него и усети лек приятен мирис. Две момчета стояха прислонени в един вход и пушеха и той отдалече позна по гласа Херон.
193
Като ученик в „Белведере“ Джойс също заема тая почетна длъжност.