Чест

Тарик се качи на автобуса, защото мразеше метрото до смърт. Притесняваше се да пътува под земята. След като умрем, се озоваваме под пръстта, но какъв е смисълът да ходи там, докато сме живи?

Изобщо не познаваше района в Югозападен Лондон, където отиваше. Беше далеч и автобусът едвам пъплеше, но пак добре че шофьорите не стачкуваха отново. Вбесен, че трябва да бие толкова път само за да разсее нещо, което смяташе за най-обикновено недоразумение, Тарик се зае да обмисля разговора, който смяташе да проведе с управителя. Бяха го обвинили по телефона, че вече нямал договор с тях. Малоумници! Той извади от вътрешния си джоб сгънат лист хартия и го прегледа. Щяха да се засрамят, когато Тарик им пъхнеше договора под нос. Може би, за да му се извинят, щяха да му предложат специална отстъпка. При всички положения Тарик трябваше незабавно изясни всичко. Беше се издигнал сам в живота и нямаше намерение някакъв безмозъчен чиновник да сложи кръст на годините пот, кръв и сълзи.

След две смени на автобуса и, както му се стори, няколко часа път, той слезе в Ричмънд. Следобедът беше мразовит, но беше изгряло ярко слънце, неочаквано като парти изненада. По Туикнам Роуд имаше хора, наслаждаващи се на топлината, докато я имаше. Тарик се взря в английските деца със зачервени сплескани носове, бледа кожа и, както винаги, леко облечени. Турските майки омотаваха новородените и малките деца в няколко жилетки, отгоре слагаха плетено одеяло и чак тогава ги извеждаха навън. А английските майки се задоволяваха с чифт къси панталони и тънко яке. Имаше дори деца без чорапи. Как така не замръзваха? Тарик направо не проумяваше как способността да се справяш със студа може да е свързана с културната принадлежност.