Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
След като подреди масата, грабна влажен парцал и тръгна да бърше рафтовете, а златните гривни върху китката й затракаха весело. Огледа пакетите с макарони полуфабрикат и консервите месо, шишетата със соев сос и кленов сироп, стъклениците със сос болонезе и бурканите варен боб, кисело зеле, лукчета — храни, които не беше опитвала никога.
— Кой купува такива неща? — беше попитала веднъж мъжа си.
— Съвременните съпруги — бе отвърнал той. — Нямат време да готвят. По цял ден са на работа. Вечер отскачат до магазина, купуват две консерви риба тон, слагат ги върху накълцани листа от маруля и наричат това вечеря.
Мерал се запита що за жени са това. От какви семейства са. Дори жените по кориците на мъжките списания не я изненадваха така, както тези съпруги, които всъщност не бяха никакви съпруги. Момичетата по списанията или са били излъгани, или са получили цяло състояние, за да се снимат както ги е майка родила. Те бяха съгрешили, дано Бог им помогнеше да намерят правия път. Докато съвременните съпруги не бяха жертви, в никакъв случай. Печелеха, шофираха, обличаха се по последната мода, някои дори имаха деца, а пак дори не пълнеха чушки на мъжете си.
Дълбоко в себе си Мерал подозираше, че етърва й също носи в себе си такова отношение. Тайно, разбира се, не открито. В Пембе имаше независима жилка, която Мерал трудно можеше да си обясни, непокорство, стаено като подводно течение в море от спокойствие. Но и мъжът на Пембе не ставаше за нищо. Не се беше появявал от десет месеца, а и преди не се свърташе много-много вкъщи. Съпругът на Мерал изобщо не беше такъв.
— Жено — извика той, без да изпуска телефонната слушалка.
— Какво има?
Тарик кимна към вратата. Току-що бяха влезли трима клиенти. Две момчета и едно момиче. Съвсем младички. Сигурно са връстници на голямата ми дъщеря, помисли си Мерал. Едно от момчетата беше със сребърен пиърсинг на веждите и с кичур оранжева коса на темето, който приличаше на гнездо на екзотична птица. Другото беше високо и слабо и под елека си беше без риза, излагайки на показ гърди без нито косъмче по тях. Колкото до момичето, то беше с гарвановочерна коса, кожа, бледа като брашно, скъсани чорапи и татуировки по всеки сантиметър от тялото, който се виждаше.
Мерал затвори очи за миг, сякаш се надяваше, когато ги отвори, младежите да са си тръгнали.
— Обзалагам се, че няма да ни обслужи — промърмори тихо Тобико.
— О, не! Уплашихме ли ви, госпожо? — попита Иги Поп и се надвеси над тезгяха полуукорително, полуразвеселено.
Мерал усети дъха на младежа — миришеше на бира и на тютюн. Неволно отстъпи крачка назад. Погледна с крайчеца на окото мъжа си. Той продължаваше да говори по телефона и не личеше да приключи скоро.
— Да, какво ще обичате? — попита сдържано Мерал.
Колко пъти беше молила Тарик да засили охраната на магазина, а той все отказваше, понеже било скъпо. Единственото оръжие, за което се сети тя в случай на нужда, беше пръчката с мрежа, с която сваляха стоките от горните рафтове.
— Имате ли джинджифилова газирана вода? — попита Хидравликата.
Мерал вдигна брадичка, сякаш се готвеше за удар, и каза:
— Не, няма джинджифил.
Гласът й беше тих, несигурен. Нямаше представа какво искат и реши за по-безопасно веднага да отхвърли възможността. Но през това време Иги Поп беше открил хладилната витрина, където държаха газираните напитки и алкохола.
— О, госпожо, тук има колкото щеш. Защо казвате, че няма?
— Сигурно смята да ги изгълта сама — предположи Хидравликата и сбърчи нос.
— Не ставай за смях — намеси се Тобико.
Жената с камуфлажно зелената забрадка и тъмните уплашел очи й приличаше на Юнус. Онзи ден влюбеното в нея хлапе в се беше сторило много угрижено. Тобико се запита за каква ли тайна й е говорело и за кой ли път съжали, че не го е разпитала. Но сигурно беше за предпочитане Юнус да не й се доверява. Истината беше, че понякога й се струваше, че ще е много по-добре веднъж завинаги да я забрави, и нея, и всичко, което е видял в скуота.