Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
Но Ренър вече напрягаше очи, за да види нещо друго, с ръждивочервена козина. На ръст бе колкото собствената му сламкарка, но с по-малка глава и докато вдигаше и свиваше десните си ръце, главният астрогатор зърна дългите му тънки пръсти, които му напомниха за паяци. Той докосна своята фюнч(щрак) по рамото и посочи.
— Ами онова?
— Лекар — каза тя. — Ние сме специализиран вид, както може би вече сте се убедили. Всички те са родствени помежду си, така да се каже…
— Да. Ами белите?
— Те дават заповедите. На борда на кораба имаше бяла.
— Да, досетихме се. — Поне адмиралът се бе досетил. За какво друго щеше да се окаже прав?
— Какво мислите за нашата архитектура?
— Грозна е. Индустриално ужасна — призна Ренър. — Знаех, че представите ви за красота ще се различават от нашите, но… Всъщност имате ли естетични модели?
— Няма да скрия нищо от вас. Имаме, но не са като вашите. И все още не разбирам какво намирате в арките и колоните…
— Фройдистка символика — отвърна главният астрогатор. Сали изсумтя.
— Така повтаря и сламкарят на Хорват, но досега не съм чула смислено обяснение — рече извънземната. — Междувременно, какво е мнението ви за колите ни?
Сред профучаващите покрай тях двуместни автомобилчета нямаше две, които да си приличат — сламкарите, изглежда, не бяха открили преимуществата на стандартизацията — но хората се возеха в ниски лъскави лимузини с аеродинамична форма и плавни очертания.
— Красиви са — отвърна Сали. — Специално за нас ли сте ги направили?
— Да — каза нейната фюнч(щрак). — Улучили ли сме вкусовете ви?
— Абсолютно. Извънредно сме поласкани — рече момичето. — Трябва да ви е струвало много… — Тя замълча. Ренър се обърна да проследи погледа й и ахна.
Някога бе имало такива замъци в тиролските Алпи на Земята. И все още си бяха там, но астрогаторът беше виждал само техни копия на други светове. Сред грозните здания в сламкарския град се издигаше приказен палат с високи заострени кули.
— Какво е това? — попита той.
— Там ще се настаните — поясни сламкарката на Сали. — Районът е херметично изолиран, има гараж и коли на ваше разположение.
Хорас Бери наруши възцарилата се тишина:
— Вие сте изключителни домакини.
Още от първия ден започнаха да го наричат „Замъка“. Несъмнено го бяха проектирали и построили специално за тях. Имаше достатъчно място за трийсетина души.
Красотата и разкошът му бяха в традициите на Спарта — с няколко дразнещи нотки.
Уитбред, Стейли, Сали, доктор Харди и доктор Хорват проявиха добри обноски. Те сдържаха смеха си, докато техните фюнч(щрак)и ги отвеждаха по стаите. Старши космонавтите Джаксън и Вайс благоговейно мълчаха и внимаваха да не изтърсят нещо глупаво. Народът на Хорас Бери се гордееше с пословичното си гостоприемство — иначе търговецът смяташе всички обичаи за странни, освен на Левант.
Но народът на Ренър уважаваше искреността и главният астрогатор знаеше, че тя прави живота много по-лесен за всеки. Освен във флота. Там се беше научил да си държи езика зад зъбите. За щастие, неговата фюнч(щрак) имаше подобни възгледи.
Той разгледа определения му апартамент. Двойно легло, голям гардероб, диван и масичка, всичко смътно напомнящо на снимките, които бе показвал на сламкарите. И беше пет пъти по-голям от неговата каюта на борда на „Макартър“.
— Тук има място човек да се поразхвърли — с огромно задоволство отбеляза Ренър. Във въздуха не се усещаше никаква миризма. — Страхотно сте се справили с пречистването на въздуха.
— Благодаря.
Френският прозорец обхващаше цялата предна стена. Навън се извисяваше градът. Повечето небостъргачи бяха по-високи от Замъка. Величественият залез на хоризонта сияеше във всички нюанси на червеното. По тротоара бързаха пъстри петна, главно ръждиви и кафяви, но и много бели. Ренър погледа малко, после се обърна.
До леглото му имаше ниша със скрин и две странни неща, които астрогаторът разпозна. Приличаха на онова, което кафявата бе направила с койката в каютата на Кроуфорд.
— Защо две? — попита той.
— Придават ни кафяв.
— Ще те науча на един нов израз. „Личен живот“. Това е човешка потребност…
— Знаем какво е личен живот. — Сламкарката със закъснение се сепна. — Да не намеквате, че би трябвало да се отнася и за отношенията между човек и неговия фюнч(щрак)?
Ренър тържествено кимна.