Прашинка в Божието око

— Добрият търговски продукт — тъкмо казваше сламкарят — не бива да е прекалено обемен. Трябва да открием онези стоки, които са дефицитни тук и често срещани в Империята — или обратното. Предвиждам големи печалби от вашето посещение…

Отидоха при другите в херметичния шлюз. През големите прозорци се виждаше космодрумът.

— Перчат се, мамка им — измърмори Ренър и когато търговецът го погледна въпросително, посочи с ръка. — Няма нито метър свободно пространство.

Бери кимна. Около малката писта се издигаха високи правоъгълни небостъргачи, построени плътно един до друг. Само на изток се виждаше зелен пояс. Ако някоя совалка катастрофираше, щеше да предизвика истинско опустошение — но сламкарските совалки явно не катастрофираха.

Очакваха ги три коли: две за пътниците и една за багажа. Седалките за хората заемаха две трети от мястото във всяка от тях. Търговецът замислено кимна. Извънземните нямаха нищо против пренаселеността. Веднага щом хората се настаниха, кафявите шофьори потеглиха. Машините се движеха безшумно и съвсем плавно.

Високи грозни сгради се извисяваха над тях и пронизваха небесата. Черните улици бяха широки, но много оживени, и сламкарите шофираха като побъркани. Миниатюрни превозни средства се разминаваха по сложно криволичещи маршрути само на сантиметри едни от други. Трафикът не беше съвсем безшумен. Носеше се постоянно ниско буботене от стотици мотори, от време на време нарушавано от пискливи брътвежи, които можеше да са ругатни.

Когато престанаха да треперят пред всеки потенциален сблъсък, хората забелязаха, че всички други шофьори също са кафяви. В повечето коли се возеха пътници, понякога кафяво-бели, друг път чисто бели. Последните бяха по-едри и козината им изглеждаше като копринена — и докато шофьорите им не отваряха уста, те постоянно ругаеха.

Министър Хорват се обърна към спътниците си на задната седалка.

Докато се приземявахме, успях да разгледам сградите — на всички покриви има градини. Е, господин Ренър, радвате ли се, че дойдохте? Очаквахме офицер, но не и вас.

— Беше най-разумно да пратят мен — отвърна Кевин Ренър. — Аз бях най-свободният офицер на борда, както се изрази капитанът. Известно време няма да се налага да чертая курсове. — Астрогаторът се бе навел напред и напомняше на куче, подало глава през прозореца на автомобил.

Едва сега видяха тротоарите, които минаваха на височината на първия етаж покрай небостъргачите. Пешеходците не се различаваха добре. Имаше бели, кафяво-бели и… други.

Сред белите крачеше нещо високо и симетрично. Трябва да имаше три метра, с малка безуха глава, потънала между полегатите мускули на раменете. Под двете си мишници носеше по една голяма кутия. Движеше се като валяк — сякаш нищо не можеше да го спре.

— Какво е онова там? — попита Ренър.

— Работник — отвърна сламкарката на Сали. — Носач. Не са много интелигентни…