Прашинка в Божието око

— Гарантираме, че не е отровен — каза фюнч(щрак) на Ренър. — Открихме някои храни, за които сме сигурни, и търсим още. Но трябва да рискувате с вкуса. — Сосът убиваше киселината на „пъпеша“ и го правеше много приятен.

— Можем да търгуваме с такива плодове — рече Бери. — Предпочитаме кораб със семена, не с пъпеши. Трудно ли се отглежда?

— Ни най-малко, но изисква култивиране — отвърна неговият сламкар. — Ще ви дадем възможност да анализирате почвата. Забелязахте ли други неща, които си струва да разменяме?

Търговецът се намръщи и погледна към чинията си. Всички прибори бяха златни: чинии, вилици и ножове, дори бокалите за вино, макар да имаха форма на фин кристал. И все пак не можеха да са от злато, защото не провеждаха топлина и бяха абсолютни копия на пластмасовите, които се използваха на катера — чак до отпечатаните по краищата марки на производителя.

Всички очакваха отговора му. Търговските възможности щяха да окажат сериозно влияние върху отношенията между Сламката и Империята.

— По пътя към Замъка търсех сред вас признаци на разкош. Не видях други, освен предназначените специално за човешки същества. Може би не съм успял да ги разпозная.

— Разбирам думата, но разкошът не ни е присъщ. Ние — говоря за онези, които дават заповедите, естествено — повече наблягаме на властта, територията, поддържането на домакинство и династия. Стремим се да осигурим подходящо положение в живота за нашите деца.

Бери обърна внимание на важната информация: „Говоря за онези, които дават заповедите“. Имаше си работа със слуга. Не. С агент. Трябваше да го има предвид и да установи доколко са обвързващи обещанията на неговия фюнч(щрак). Той се усмихна.

— Жалко. Предметите на разкоша се търгуват добре. Ще разберете затруднението ми да открия подходящи разменни стоки, когато ви кажа, че едва ли ще е изгодно да купуваме от вас злато.

— И аз така си помислих. Трябва да видим дали ще успеем да намерим нещо по-ценно.

— Може би произведения на изкуството?

— Изкуство ли?

— Оставете на мен — обади се сламкарката на Ренър, после премина на писклив, чуруликащ език и в продължение на двайсетина секунди говореше изключително бързо. Накрая погледна хората. — Извинете ме, но така е най-лесно.

— Ясно — рече фюнч(щрак) на Бери. — Разбирам, че ви интересуват оригиналите, нали?

— Ако е възможно.

— Естествено. За нас копието има същата стойност като оригинала. Имаме много музеи. Ще уредя да ви ги покажем.

Оказа се, че всички искат да отидат.