Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
Някой почука. Старши космонавт Вайс — от Плоскост, спомни си юнкерът.
— Може ли да поговорим насаме, господин юнкер?
— Ясно — каза сламкарката на Уитбред и отиде в нишата. Извънземните бързо усвояваха човешката концепция за личен живот. Джонатан покани Вайс в стаята.
— Имаме проблем — започна космонавтът. — Двамата с Джаксън де. Дойдохме да ви помагаме, нали знаете, да носим багажа, да чистим, такива неща.
— Точно така. Но местните ще ви облекчат от това задължение. Към всички нас са придадени инженери.
— Тъй вярно. Но има още нещо. На нас с Джаксън също ни определиха по една кафява. И… и…
— Фюнч(щрак)и.
— Тъй вярно.
— Е, просто не трябва да приказвате за някои неща. — Космонавтите и без това не знаеха много за същността на Лангстъновото поле.
— Тъй вярно, това ни е известно. Никакви военни истории, нищо за въоръжението и двигателя на кораба.
— Точно така. Иначе се чувствайте в отпуска. Пътувате първа класа, с прислужници и местни водачи. Отпуснете се. Не споменавайте нищо, заради което адмиралът ще ви обеси, но не си правете труда да разпитвате за местния квартал с червените фенери и не се безпокойте за разходите. Само се молете да не ви приберат горе със следващата совалка.
— Слушам, господин юнкер. — Вайс неочаквано се усмихна. — Знаете ли, тъкмо затова постъпих във флота. Непознати светове. Това ни обещаваха, когато ни вербуваха.
— „Далечни златни градове…“ Да, и аз също.
Уитбред застана до панорамния прозорец. Градът сияеше с милиони светлини. Повечето от мъничките автомобили бяха изчезнали, но по улиците продължаваха да се носят големи безшумни лимузини. Пешеходците се движеха по-спокойно. Джонатан забеляза нещо високо, което тичаше сред белите, сякаш са неподвижни. То заобиколи един едър носач и се скри от поглед.
27. Туристическа обиколка
Ренър се събуди преди разсъмване. Докато се къпеше в забележителната вана, сламкарите му бяха донесли дрехи. Той се довери на избора им. Дискретно бяха оставили пистолета му при облеклото и след като помисли малко, главният астрогатор го пъхна под цивилното сако, изтъкано от някакви чудни лъскави нишки. Не му се щеше да носи оръжие, но уставът си оставаше устав…
Всички се събраха на закуска. Изгряващото слънце сияеше през големия панорамен прозорец също като залеза — във всички оттенъци на червеното. Денят на Сламката бе с няколко часа по-дълъг от стандартния. Вечерите щяха да са по-дълги, а когато сутрин се събудеха, все още щеше да е изгрев.
За закуска им поднесоха големи варени яйца. Под черупката бяха като предварително изпържени с нещо като малка черешка в средата.
— Музеят е само на няколко преки. — Сламкарката на доктор Хорват енергично потри десните си ръце. — Какво ще кажете да се поразходим? Струва ми се, че няма да е зле да си облечете по-топли дрехи.
Всички сламкари имаха този проблем: кои ръце да използват, за да имитират човешките жестове. Ренър очакваше фюнч(щрак) на Джаксън да се побърка — старшият космонавт беше левак.
Разходиха се. Иззад ъглите ги брулеше студен вятър. Слънцето бе голямо и мътно — в този ранен час човек можеше да гледа право към него. На два метра под тях пъплеха безброй автомобилчета. Мирисът на сламкарския въздух едва доловимо се просмукваше през филтърните им шлемове, както и тихото бръмчене на колите и пискливите извънземни гласове.
Човешката група се движеше сред тълпи от сламкари във всички цветове — и никой не им обръщаше внимание. После се появиха неколцина бели пешеходци и любопитно спряха да ги разгледат.
Бери се чувстваше неловко и се опитваше да не се отделя от другите. Явно не искаше да го зяпат така. Самият главен астрогатор привлече вниманието на една бяла в напреднала бременност с огромна изпъкналост високо над сложната става на гърба й. Той й се усмихна, олюля се на пети и се завъртя кръгом. Неговата фюнч(щрак) зачурулика с високи тонове и бялата се приближи. Само след секунди пет-шест сламкарки прокарваха ръце по гръбначния му стълб.
— Точно така! Малко по-високо — каза Ренър. — Добре, сега ме почешете там. Ох. — Когато белите се отдалечиха, той ускори крачка, за да настигне другите. Неговата сламкарка трябваше да се затича, за да не изостане.
— Надявам се да не се заразя от вашата непочтителност — рече тя.