Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Благодаря. — Стиснах му ръката.
Евън Уилсън ми харесваше. Беше спокоен, дискретен и решителен. Бе проявил кураж, когато му се противопоставих. Имаше чувство за хумор, държеше се професионално, но
прагматично и сякаш добре умееше да преценява хората, когато животът го притисне.
— Няма защо — отвърна той. — Отиваме ли при другите?
— Не, на мен ми се налага да отида на друго място — отвърнах, загледан във веселата
компания пред вратата на асансьора: Навин, Дивя и Зодиакалните Джорджовци.
Погледнах пак среброкосия канадски адвокат.
— Успех, господин Уилсън.
Сподирих го с поглед, а после се упътих обратно към ресторанта на партера. Масата на
Ранджит беше празна, разтребена и приготвена за следващите клиенти. Повиках управителя.
— Кога си тръгнаха?
— Преди време, господин Лин. Госпожица Лиса ви остави бележка.
Той извади бележката от джоба на жилетката си и ми я подаде. Беше написана с
предпочитаното от нея червено мастило.
„Отидох на парти с Ранджит — пишеше там. — Не ме чакай."
Дадох бакшиш на управителя и направих няколко крачки, но ми хрумна нещо, обърнах се
и му подвикнах:
— Ядоха ли десерт?
— А… Не, сър. Не. Тръгнаха си веднага след първото ястие.
Излязох през главния вход на хотела. Навън, в топлата нощ видях Манав, хотелския
бодигард, да дежури заедно с още един от охраната. Той ме забеляза и се взря в очите ми с
очакване.
Беше свястно момче и притежаваше хубаво съчетание от качества — едър, силен и добър
по душа. Тревожеше се, че господин Уилсън ще се оплаче, задето е изоставил гост на хотела.
Щеше да му струва работата и да сложи край на всякакви надежди за по-добра кариера в
хотелиерския бизнес. Дадох му знак да дойде при мен.
— Кия хал хаин, Манав! — попитах го и му стиснах ръката. Как си?
В шепата ми имаше свит на руло бакшиш, но той покри ръката ми с огромните си длани
и отказа да вземе парите.
— Не, не, Линбаба — прошепна. — Аз не… Нищо не мога да взема.
— Можеш, разбира се — усмихнах се и го накарах да стисне парите, за да не паднат на
земята. — Точно толкова би ти дал господин Уилсън, ако днес го беше придружил до края на
смяната.
— Г-господин Уилсън…
— Всичко е наред. Току-що говорих с него.
— Да, Линбаба, видях го да влиза вътре. Чаках тук, обаче нямах куража да го заговоря.
— Няма да подаде оплакване.
— Сигурно ли е, Линбаба? Сериозно?
— Сигурно е. Той ми го каза. Всичко е наред.
Тъмнокафявите очи на Манав светнаха и ме проследиха как яхнах мотора и поех по
„Марин Драйв" към върха на хълма „Мала-бар".
Спрях на една панорамна площадка и се загледах надолу към блесналите като
скъпоценни камъни прозорци по „Марин Драйв" покрай широката усмивка на залива. Свих
си джойнт с хашиш и го припалих.
Един просяк, който всяка вечер катереше дългия криволичещ път до върха, за да поспи в
безопасност, дойде и седна наблизо. Подадох му джойнта. Той се ухили и дръпна щастливо, свил ръка като чилум, за да вдишва дима, без да допира джойнта до устните си.
— Маст мал! — измърмори той, а димът струеше от ноздрите му. Екстра e!
Кимна мъдро, дръпна пак и ми подаде обратно цигарата.
Взех парчето хашиш, от което бях отчупил, и му го дадох. Внезапно той стана сериозен, погледът му се стрелна от голямата буца хашиш в ръката му към мен и после обратно.
— Прибирай се — каза той най-накрая на хинди. — Прибирай се. Поех обратно под
проливния дъжд, паркирах на сухо пред блока си, тикнах мокра банкнота от двайсет и пет
рупии в джоба на ризата на спящия пазач и влязох в апартамента си.
Лиса я нямаше. Смъкнах мокрите си дрехи и ботуши, взех душ, хапнах хляб и плодове, изпих голяма чаша кафе и се отпуснах на леглото.
Електрическият вентилатор се въртеше над мен бавно, колкото да раздвижи влажния
въздух. Нов порой барабанеше по металната козирка над прозореца на спалнята и от нея пред
полуотвореното стъкло се стичаха поточета, сребристи като живак.
Пушех джойнт в тъмното и чаках. Минаваше три часът, когато Лиса се върна — стъпките
й изтанцуваха нестроен пиянски танц по мраморните плочи на антрето.
Тя нахълта, залитайки в стаята, и захвърли чантата си към един стол. Чантата не улучи и
се търколи на пода. Лиса ритна във въздуха с крак и развързаният й сандал отхвърча, а после
се препъна и изу другия.