Искрено ваш Шурик [bg]

— Край, Матилда. Не е нужна инжекция. Котаракът умря.

Матилда покри котарака с бяла кърпа, заплака и хвана Шурик за рамото:

— Той никого не обичаше. Само мен. Приемаше и теб. Пийнете с нас една чашка, докторе. Дай водката, Шурик.

— Защо да не пийна…

Шурик извади от хладилника бутилка водка. Едва не я изпусна от ръката си, която беше омотана с бинт. Най-сетне Матилда забеляза дебелата превръзка.

— Шурик, какво ти е на ръката?

Шурик не отговори, само махна с ръка. Животинският доктор дори не обърна внимание. Седнаха на масата. Иван Петрович прибра от нея инструментите си.

Матилда сякаш вече не плачеше, но сълзи още се търкаляха по бузите й.

— Та аз от половин година усещах, че е болен. И той го разбираше. Започна да спи отделно. Повикам го, той дойде, погали се, потърка си главичката и си отива на възглавницата. Бях му сложила възглавница на ниската пейчица, защото му стана трудно да скача на кревата. Такива ми ти работи…

Пийнаха по чашка. Замезиха с някаква консервирана риба — в къщата нямаше друга храна. Дори хляб.

— Уж животно, нали… А ти се ще да го поменеш като човек — тихо каза Матилда.

Иван Петрович се оживи:

— О, Матилда! Какво приказвате! Та те ще отидат преди нас в Царството небесно! Знаете ли какво е казал прочутият руски философ, забранен, естествено, Николай Александрович Бердяев, когато умрял котаракът му? За какво ми е, казал, Царството небесно, ако моят Мур не е там? Е? Ами че той е бил човек по-умен от нас! Така че не се съмнявайте, нашите котенца ще ни посрещат! Ах, какъв котарак имах аз — Марсик, умря през трийсет и девета! Котарак ли беше, чудо ли! Красавец, умен като същи професор! Виновен съм пред него, пострада от някаква инфекция. Тогава нямаше антибиотици…