Искрено ваш Шурик [bg]
- Автор: Улицкая Людмила Евгеньевна
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Факел експрес
- ISBN: 978-954-9772-47-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Искрено ваш Шурик [bg]». Краткое содержание книги:
— Край, Матилда. Не е нужна инжекция. Котаракът умря.
Матилда покри котарака с бяла кърпа, заплака и хвана Шурик за рамото:
— Той никого не обичаше. Само мен. Приемаше и теб. Пийнете с нас една чашка, докторе. Дай водката, Шурик.
— Защо да не пийна…
Шурик извади от хладилника бутилка водка. Едва не я изпусна от ръката си, която беше омотана с бинт. Най-сетне Матилда забеляза дебелата превръзка.
— Шурик, какво ти е на ръката?
Шурик не отговори, само махна с ръка. Животинският доктор дори не обърна внимание. Седнаха на масата. Иван Петрович прибра от нея инструментите си.
Матилда сякаш вече не плачеше, но сълзи още се търкаляха по бузите й.
— Та аз от половин година усещах, че е болен. И той го разбираше. Започна да спи отделно. Повикам го, той дойде, погали се, потърка си главичката и си отива на възглавницата. Бях му сложила възглавница на ниската пейчица, защото му стана трудно да скача на кревата. Такива ми ти работи…
Пийнаха по чашка. Замезиха с някаква консервирана риба — в къщата нямаше друга храна. Дори хляб.
— Уж животно, нали… А ти се ще да го поменеш като човек — тихо каза Матилда.
Иван Петрович се оживи:
— О, Матилда! Какво приказвате! Та те ще отидат преди нас в Царството небесно! Знаете ли какво е казал прочутият руски философ, забранен, естествено, Николай Александрович Бердяев, когато умрял котаракът му? За какво ми е, казал, Царството небесно, ако моят Мур не е там? Е? Ами че той е бил човек по-умен от нас! Така че не се съмнявайте, нашите котенца ще ни посрещат! Ах, какъв котарак имах аз — Марсик, умря през трийсет и девета! Котарак ли беше, чудо ли! Красавец, умен като същи професор! Виновен съм пред него, пострада от някаква инфекция. Тогава нямаше антибиотици…
Той разказа за котарака Марсик, за котката Ксантипа, а Матилда — за всичките си досегашни котки, после пийнаха още водка със същата тази рибка и се поутешиха. А когато Иван Петрович се накани да си тръгва и Шурик стана да търси такси, на вратата се позвъни — дойде синът на съседката. Той живеел на „Преображенка“, прескочил до майка си да й даде някакви ключове, не я намерил вкъщи и искаше да остави ключовете у Матилда. Беше късмет, защото Иван Петрович живеел едва ли не в съседната сграда, така че човекът взе пийналото старче и обеща да го заведе до самата врата.
Горкият Константин, увит в кърпа, също замина с ветеринаря. Той имал тайно място в парка Соколники, където погребвал своите…
А Шурик не замина. Беше невъзможно да остави без утеха милата разстроена Матилда, която не искаше от него нищо друго, само приятелство…
Като в студентските времена — точно в един през нощта, той изхвърча от Матилда и хукна към къщи — през железопътния мост към улица „Новолесная“. Дотича бързо, след двайсет минути влизаше в апартамента. Влезе — и си спомни: не беше поработил с Мария, не беше се обадил на Валерия и най-важното, напълно бе забравил за знахаря, който бе приготвил мехлем за крака на Вера… Сигурно и Светлана се беше обаждала. И тя искаше нещо… Разстрои се…
47
Вера Александровна не можеше да се нарадва на Мария. Навремето Шурик беше чудесно и добро дете, но докато растеше, тя не успя да изпита една от най-големите радости на майчинството: резултатите от възпитанието. Само Елизавета Ивановна се бе гордяла, когато нейните ученици и особено внукът й Шурик започваха да проявяват именно онези качества, които тя бе възпитавала у тях: внимание към другия човек, доброжелателност, щедрост и, на първо място, чувство за дълг… В годините, когато и самата тя беше в положението на пораснало дете на майка си, Вера не се бе замисляла откъде се вземат всички добри качества, които толкова рано се забелязваха у Шурик. Когато съседите или учителите хвалеха сина й, тя отвръщаше с шега: той има добра наследственост… Но това ли беше причината? Самата Елизавета Ивановна, противоречива материалистка и възвишена душа, но същевременно човек свободомислещ, когато ставаше дума за наследствеността, винаги изричаше една и съща фраза:
— Каин и Авел са имали едни и същи родители. Защо единият е бил кротък и добър, а вторият — убиец? Всеки човек е плод на възпитание, но главният възпитател на човека е самият той! А педагогът отваря нужните клапи на личността, а ненужните затваря.
Такава беше простичката педагогическа теория на тази прекрасна педагожка — тя се наемаше сама да решава кои клапи са нужни и кои — не твърде. Човек би могъл да оспорва теорията й, ако не беше безукорно сполучливата й практика.