![Искрено ваш Шурик [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/3/5/iskreno-vash-shurik-bg-download.jpg)
Искрено ваш Шурик [bg]
- Автор: Улицкая Людмила Евгеньевна
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Факел експрес
- ISBN: 978-954-9772-47-0
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Искрено ваш Шурик [bg]». Краткое содержание книги:
Обади се и Светлана. Тя почти си губеше гласа от страх пред тази строга дама, майката на Шурик. Освен това горчивият опит от отношенията й с мъже я беше уверил, че майката на съпруга е винаги твой враг… Впрочем тя никога не бе имала съпруг, но онези мъже, които биха могли да й станат, кой знае защо, имаха ужасни майки. У Вера Александровна, тази толкова външно приятна и възпитана дама, тя също предвиждаше враг.
Единствено Валерия говореше мило и приятно, като интелигентен човек. Да, да, Шурик извади късмет с Валерия. Уреди го с работа, толкова много направи за него. Наистина Шурик също прави много за нея. И Вера подробно разказа на Валерия, че Шурик е бил снощи на сватбата на състудент, прибрал се е късно, и то със стомашно разстройство и порязана ръка, и сега спи.
— А, добре, тогава нека спи. А когато се събуди, нека ми се обади. Възникна един въпрос във връзка с превода. Благодаря, Вера Александровна.
Шурик се събуди в пет часа и отново от стомашни болки. Отиде в тоалетната и майка му веднага го извика на телефона. Търсеше го Матилда. Само дето не плачеше. Докарала от Вишни Волочок любимия си и най-стар котарак Константин — животното едва ли не умирало:
— Котаракът е много зле, не яде, не пие, задните му лапи не са в ред, сякаш се е парализирал… Умолявам те, Шурик, иди да доведеш ветеринаря. Вече си го водил тук веднъж, Иван Петрович, живее на „Преображенка“… Вече се разбрахме по телефона…
Нямаше мърдане:
— Ще изляза за два часа по работа, мамо.
— Ами свещеният час? — писна Мария.
Свещен час наричаха вечерните им уроци по език: единия ден — английски, другия — испански.
— Довечера, Мурзик. Бива ли?
— Ами ние и вчера го пропуснахме…
Мария обичаше тези вечерни часове, когато Шурик се занимаваше с нея, а и Вера следеше да не пропускат уроци. Е, сега са празници, както и да е…
И Вера даде на Шурик една таблетка бесалол с топъл сладък чай, намота върху грозния бинт още един, нов и бял пласт, и му каза да се прибира по-бързо.
— Впрочем, както искаш, ние с Мурзик отиваме на балет и можеш да не ни посрещаш, сами ще се приберем… — завърши тя недоволно.
Мурзик все по-често заместваше Шурик при културните мероприятия. И изобщо Вера Александровна оставаше с впечатление, че целият живот на сина й протича изключително между домакинските грижи и многобройните му работи, така че от време на време изразяваше съжаление, че културният живот на столицата, толкова интензивен и интересен, до голяма степен му се изплъзва.
46
Шурик дълго не можа да хване такси, но за сметка на това стигнаха до „Преображенка“ много бързо. Нали беше празник, градът беше пуст и двете посоки — от къщи до „Преображенка“ и от там до „Масловка“ — отнеха малко повече от час. Иван Петрович беше възрастен котешко-кучешки доктор и дъската му леко хлопаше като на всички служители на животни. Домът му винаги беше пълен с животни инвалиди, а едно старо куче беше вързано за самоделна каручка и се движеше, като спускаше предните си лапи на пода.
Той отдавна лекуваше котките на Матилда, не й вземаше пари и целият разход се състоеше в докарването и връщането му вкъщи. Никога не използваше обществения транспорт: или ходеше пеша, или пътуваше с такси. Беше самотен, не обичаше хората и се примиряваше криво-ляво само с онези, които също толкова страстно обичаха животните.
Когато пристигнаха у Матилда, котаракът агонизираше. Дишаше хрипкаво и муцуната му беше цялата в слюнки.
Иван Петрович седна до нещастното животно, сложи ръка на черната мокра глава и взе да пъшка. Опипа корема му, поиска да види сменената постелка, недоволно погледна черно-кафявите лекета.
— Да излезем — каза мрачно на Матилда и отиде с нея в кухнята.
— Ами, Матилда, сбогувайте се с котарака си. Умира. Мога да му сложа инжекция, за да не се мъчи. Но той и без това всеки момент ще си отиде…
Шурик стоеше на прага на кухнята и се възхищаваше на стареца: той бе излязъл в друга стая, за да не притеснява пациента с ужасната си присъда! Поразително!
— Ох, и аз вече си помислих, че го докарах късно… — с траурен глас отговори Матилда.
— Не, това си е природа. И по-рано да го беше докарала, с нищо нямаше да мога да помогна. Та той е на повече от десет години, нали?
— През януари щеше да навърши дванайсет…
— Е, ами той, миличка, си е на възраст колкото осемдесетгодишен старец. Колкото мен. Че докога ще живее? Е, искате ли да му бия инжекция?
— Май ще трябва. За да не се мъчи.
Иван Петрович отвори куфарчето си, подреди върху бяла салфетка спринцовка, игла, две ампули… После отиде при котарака, поклати глава: