Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
— Ето! Ето!
— Къде?
— Ето:
— Че това за метастазите ли е?
— Все едно че е за метастазите. И още по-зле!
Разказвам далеч не за Кондратович — за списанието и за Тиардовски. Съсипаният и наплашен Твардовски прегърна предупреждението на Кондратович:
— Май излиза, че казаното за Николаева Русия е валидно и за нас?…
— Абе става дума не за Николаева Русия, а за Англия, която се канела да предаде на нашето правителство декабриста Тургенев.
Дали защото се засрами, че не е знаел подбудите за Пушкиновото стихотворение, дали защото изобщо бе вдигнал ръка срещу Пушкин, А. Т. се примири:
— Тогава само махнете фразата, че Костоглотов е съгласен.
Това беше нормалното за тях притеснено очакване: не само какво ще кажат за цялото произведение, трябва да предвидят и от коя ивица ще изрежат ремъче, ще го вържат за камшик и ще започнат да ги цитират с камшика през мутрите.
За душевно успокоение на А. Т. махнах и тази фраза. Той се развесели и реши да ме „утешава“: че ето на, Егоричев го свалиха, а мен не ме свалиха, че добре съм се държал на секретариата: хем без зъбене, хем без каквото и да било разкаяние. (Секретарят на московския градски комитет на КПСС, който беше се заял с Брежнев.)
На него сега изобщо не му се щеше да се разкайвам! Моето начинание с писмото определено му допадаше. И май за пръв път, откакто се познавахме, беше повярвал, че мога самостоятелно да си местя краката.
Започнахме да говорим за „Пирът на победителите“, — как да предотвратим четенето му в секретариата и че Симонов също като Твардовски отказал да го чете.
— Поне на мен го дайте — примоли се той.
— Честно ви казвам, А. Т.! — имах само един екземпляр и те взеха, че ми го задигнаха. И аз не разполагам с текста.
— В края на краищата — разсъждаваше той сговорчиво, съзерцателно — Бунин е написал „Злочести дни“. Да не би вашата пиеса да е по-антисъветска?! А ние всичките му останали произведения печатаме…
Не, Твардовски се променяше! Променяше се, и съвсем не бавно. Доскоро ме питаше как съм посмял да сложа някакви си лагерни пиески „редом със светеца Иван Денисович“. Доскоро отхвърляше цели глави дори от „Ракова болница“. А сега напълно обнадеждаващо написа:
И само молеше:
И добродушно добави:
— Аз също си позволявам да се изказвам срещу съветската власт, но само в най-тесен кръг. (Човек трябва да знае какво подразбира Твардовски, когато казва „срещу съветската власт“ с добродушна ирония. Това значи — не във вестникарския остър смисъл, това значи — без да се засягат основите и партийният замисъл, а само: недейте ме кара да се съгласявам с всичко наред, позволете ми да си имам мое гледище, дявол да го вземе!) А например, когато съм в чужбина — там да имат да вземат, там всичко е обратното.
Такъв си е човекът, така е възпитан.
Минаха се още месец и половина — всичко си беше все така, ни глас, ни въздишка. То аз нищо не очаквах, а не ми и трябваше — нали бях стъпил на скала! Но тревогата, че може би изтървам още някаква възможност, ме подсети да предложа на Твардовски този път за „Раковата“ да сключим договор: все едно че отново сме се сватосали. А то в това блатно неустойчиво равновесие, където не казват нито „да“, нито „не“, където всички избягват да вземат решение, може би се иска само едно леко подбутване? Нека го извършим. И нека някой наложи възбрана, макар и на договора! А ако не се стигне дотам — ще можем да дадем ръкописа за набор. Нека се опитаме!
Това планче завари Твардовски неподготвен: изненадващо му се стори, че аз пръв отварям дума за договор, а на исичко отгоре го подстрекавам към бунт — сам да пренебрегне волята на началствата. И ми се струва така: вътрешно в ного веднага се задейства, че той не може, не смее, няма да се престраши. Но ако коравите хора незабавно превръщат мярналото им се усещане в думи, мекушавите не се решават да говорят толкова твърдо. И той, общо взето, ми обеща, но тепърва трябвало да се уточни, и с десетдневните уточнявания, с двете му ненужни отбивания в редакцията, а и с неговото непристигане (прокарвали газ до вилата му) и с телефонното му обаждане от вилата се изясни: „Все едно не мога да сключа с вас договор за «Раковата», докато не получа разрешение.“