Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Но нещата вървяха прекалено добре, за да са истински. След това, естествено, всичко засече: горе удариха спирачка, и преди всичко Дьомичев. (В някое от жилищата, където хумористично бях разказвал как съм го будалкал по време на срещата ни, е имало кадесарски микрофон, очевидно у Теуш. На Дьомичев му занесли касетката с този запис. И въпреки, че ако подслушваш иззад вратата, не трябва да се ядосваш, ако те фраснат по носа, Дьомичев ме намрази, стана мой върл враг. Върху целия голям конфликт се насложи за много години личната му мнителност. В негово лице един-единствен път направи опит да се запознае с мен Колективното ръководство — и ето какво излезе от това…)

Нито комюнике на секретариата, нито откъс в „Литгазета“ не се появиха: прекрати се радиобомбардировката от Запада и босовете решиха, че може да се отърват, без да предприемат нищо. А. Т. разполагаше със сведения, че на 30 юни горе са обсъждали моя въпрос. Но пак нищо не бе решено. А Дьомичев измислил такъв план: секретарите (Твардовски: „цяла чета юнаци“) да прочетат томовете ми: и „Кръга“, и „Раковата“, но на първо място и задължително — „Пирът на победителите“ (жал им беше да се лишат от този коз!). Ако вземем под внимание, че сред секретарите имаше хора, които не само не владееха перото, а и сричаха, когато четат, замисленото протакане ставаше половингодишно и обещаваше да прескочи до следюбилейното (половин век на „Великия Октомври“) време, когато ще могат да ми свият сармите.

Всичко това го научих от А. Т., когато се отбих в редакцията в началото на юли. Той беше кисел и мрачен. Всеки месец се сблъскваше с тази преграждаща тъпа сила — но и за сто и петдесет месеца не беше свикнал. Цензурата му забраняваше и най-елейни повести (на Е. Герасимов). Воронков, когото бях видял толкова услужлив съвсем неотдавна, дори той не всеки път скланял да вземе слушалката, а отговарял надменно. Но този път по случай моето идване А. Т. се насили и му позвъни още веднъж. Воронков благоволи да се обади и да каже, че секретарите четат, но не знаят откъде да си набавят „Ракова болница“ (сякаш не го бе конфискувала ЧК и го нямаше в ЦК…). А. Т. живна: ще ви го изпратя!

Надежда! Беше решил да изпрати онзи единствен редакционен чистичък, неизмачкан и неиздраскан екземпляр, който им бях дал наскоро. Възмутих се: „Не ща да го давам на тия кучета! Ще го омърлят и разпарцаливят!“ Кипна и А. Т.: „Става дума за главата ви! А вие — щели да го разпарцаливят!…“ Само взе да ме моли „да изхвърля страничката за мстастазите“ — очевидно това бяха онези спорни „една и половина — две страници“. Помнеше (беше му го втълпил някой от редакцията, сигурно още Дементиев, преди да напусне), че там уж имало дълго разсъждение, където лагерите се сравняват с разсеяни из страната метастази (сякаш би трябвало да се разточва това на цяла страница!). Много трудно е да измъкваш А. Т. от първоначално неправилно убеждение. Уверявах го, че няма такава страница, но той не ми вярваше. Показах му абзаца, където има горе-долу такава фраза, като нищо мога да я задраскам, колко му е. Не, има някъде страница! Точно тогава през вратата се промуши дребничкият Кондратович и взе да рие пъргаво с носа си под страниците: при Шулубин трябва да е, при Шулубин! Пред двамата започнах да прехвърлям шулубинските страници; и на всичко отгоре давах на Кондратович да погледне, като на свой човек, без да се опасявам, че ще ме ръфне за крака. Но очите му светнаха — това не бяха неговите очи, а изкуствени, имплантирани от цензурата, и ноздрите му не бяха неговите, а снабдени с надушващите косъмчета на цензурата, — и той уверено-радостно отхапа една мръвка: