Вендета: Отмъщението на Лъки

— Как е тя? — попита напрегнато Лъки.

— Играчката я залисва.

Лъки въздъхна.

— Предполагам, че е твърде малка, за да разбира какво се е случило в действителност. — Сиси се съгласи. — Буги обади ли се вече?

— Чака на телефона.

Лъки забърза към библиотеката, седна зад бюрото на Джино и вдигна слушалката.

— Трябваше да бъда сигурен във фактите, преди да ти се обадя — каза Буги.

— Забрави, Буг. Простреляха Джино.

— Какво?

— Той е в интензивното. Извадили са два куршума. Искам охрана в болницата и в къщата. Уреди го незабавно.

— Готово, Лъки. Тръгвам натам. Имам да ти разказвам много неща.

— Всичко друго може да почака — каза тя. Какво значение имаше студиото й, когато баща й лежеше в болницата и се бореше за живота си?

Остави слушалката и методично започна да отваря чекмеджетата на бюрото на Джино, търсейки отговора — нещо, което да й подскаже, че се е захванал с рискован бизнес. Не откри нищо освен няколко разписки за залагания. Взе едната и я заразглежда. Джино обичаше да залага на баскетбол — двеста долара тук, триста там. Той никога не е бил голям играч. Наред с всичко друго имаше хотели във Вегас и беше виждал колко безразсъдно хората могат да загубят парите си.

Така… Не беше възможно да са го подгонили за неизплатени залози — всичките бяха толкова дребни.

Инка почука на вратата.

— Госпожице Лъки — поколеба се тя, — детектив Ролинс е тук.

— Нека да влезе.

Детектив Ролинс беше плешив човек на средна възраст с нещастно изражение. Говореше грубо.

— Съжалявам за баща ви — каза той, без изобщо да звучи съжалително. — Вие ли сте Лъки Сантейнджело?

— Да — отговори тя и се зачуди откъде знаеше името й.

— Прегледах данните за семейството ви — съобщи той със самодоволна и едновременно презрителна усмивка. — Помислих си, че може да има нещо, което да искате да споделите с мене.

— Какво например? — попита тя безизразно и забарабани с пръсти по бюрото.

Детектив Ролинс сви рамене.

— Вие знаете…

— Какво? — повтори тя — бързо губеше търпение с този кретен.

Той успя да изтрие усмивката от лицето си и каза:

— Ако е удар на някоя банда, ние не го одобряваме. Това тук е тихо общество.

— За какво, по дяволите, ми говорите вие? — прекъсна го тя остро и черните й очи проблеснаха.

Той се приближи, опря се на бюрото и големите му дебели пръсти се плъзнаха по тъмното дърво.

— Говоря за репутацията на вашето семейство. Получих файл за Сантейнджело от ФБР.

Тя се изуми.

— Баща ми лежи в болницата, а всичко, което вие можете да направите, е да получавате файлове от ФБР. Защо не търсите мъжа, който го е прострелял?

Усмивката се върна.

— Надявах се вие да сте в състояние да ми кажете кой може да е бил той.

Тя скочи.

— Не го вярвам! — възкликна тя ядно. — Баща ми не е свързан по никакъв начин, ако се опитвате да кажете това.

— Хайде, Лъки — рече той, сякаш тя беше най-голямата лъжкиня, с която се бе срещал някога.

— За вас съм госпожица Сантейнджело — ледено произнесе тя.