Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Срещнах я и я изгубих. Всъщност никога не я бях имал. Това ме накара да осъзная, че все още съм същият отвътре, че чувствата и откритието не ме бяха променили изобщо.
Това ме нарани. Нарани ме силно. Тя бе всичко, което някога съм искал. А така и не посегнах да я имам. Никога не й казах какво чувствам към нея, освен веднъж.
Мисля, че беше тъжна. Тя не беше вече до мен. Спря да се чуди дали трябва заедно да гледаме напред. Обърна се на другата страна и продължи живота си. Тя се придвижи напред, но не надалеч. Остави ме да си стоя в ковчега, който сам си бях направил. Да извървя целия този път и да остана на същото място бе повече, отколкото можех да понеса. Когато разбрах какво има да ми казва Рейф, избухнах. Единственото, което бях постигнал, бе разгром. Бях се разпаднал, бях изгубил корена си. Нищо повече не се появяваше. Единственото, което открих, бе колко дълго едно дърво може да изглежда силно, след като умре и изсъхне отвътре.
Междувременно Рейф се беше променил. Той не бе останал същия, не си бе губил времето. Беше продължил и се бе променил като всички. Всички освен мен. И когато го погледнах, открих, че не го познавам вече. Не познавах единствения човек в света, който знаеше кой съм.
Не знам каква бе мотивацията му тогава. Не го виждах често. Не след дълго започнахме да се срещаме само в сънищата. По това време всичко се бе разпаднало и ние така се мразехме, че почти разрушихме света в стремежа си да убием другия. Заклевам се, мислех си, че аз съм правият и все още го мисля. Но толкова е трудно да се каже. А когато стигнеш фаталната точка, не е важно кой е прав. Бяхме променили Страната на Звездите и тя беше променила нас. Убих Рейф, за да запазя Страната на Звездите, да запазя спомена за отминалото детство. Като се замисля, убих го и защото го исках мъртъв. Но тъй като аз и Рейф бяхме големи мечтатели, аз не го убих напълно.
Той винаги е бил по-бърз от мен, винаги с една стъпка напред и все още е така. Ето ме, вървя през Града като неудачника Филип Марлоу. Опитвам се да не изоставам, да бъда забавен, да бъда нещо, каквото и да е. А той просто ме разиграва като глупак.
Йеа, изберете някой от Центъра така, че Зенда да е замесена и повикайте Старк. Йеа, кажете, че Идилия е застрашен така, че Старк да направи всичко за нея. Йеа, обзаведете Окланд с кошмари така, че Старк да трябва да си спомня неща, които си умира да забрави. Старк няма да забележи: той е твърде шибан глупак.
И защо той можа да направи всичко това? Защото аз му позволих.
Веднага щом излязох от кръга, паднах по лице и нараних бузата си в камъните. Бебето за крака на Джи все още се опитваше да ми изпее нещо, макар и да нямаше глава. Стържещият му дъх усилваше свистенето в ушите ми. Успях да се изправя и последвах Джи. Виках, крещях му да спре. Но той не можеше да ме чуе. Навярно дори не си спомняше, че съм там.
Хлъзнах се по пътя, спънах се в един мокър камък. Следвах шума от стъпките. Въздухът бе твърде плътен, за да мога да видя нещо през него, наситен от гнилозелено. Също така беше горещо, много по-горещо, отколкото всъщност е в Обърни Се. Аз бягах, а въздухът бавно се сгъстяваше още и още, образувайки форми, които ме удряха. Вече си проправях път сред мека планина от плът, която се движеше, огъваше, събираше. Все едно да бягаш през море от разпилени ръце в тъмнината, през ръце и крака, които изпълваха всеки инч около мен. Нищо не можех да чуя. Виждах всичко в черно-зелено, сякаш съм затворил очи. Но продължих — трябваше да съм до Джи, въпреки че аз вече бях с него в известен смисъл.
Ударих се в нещо твърдо. Разбрах, че е стена. Опипах я. Открих врата и я отворих с помощта на силния вятър. Втурнах се през прага. Спънах се и паднах върху някакви стъпала. Запълзях по тях толкова бързо, колкото можех. Сякаш част от мозъка ми бе закачена за петите и се дърпаше при всяка крачка. Дърпаше се като сухожилие, твърдо, опънато, готово да се скъса.
Най-отгоре отново се изправих на крака и тръгнах по лепкавия паваж. Задушавах се от горещина в гъстия въздух. Вървях след Джи, който все още бе на ярдове пред мен. Усещах как нещо го дърпа. Усещах как всичко от Страната на Звездите изтичаше през изгнилия коридор на тази мъртва сграда. Нещо ме тласна напред. Всяка стъпка приличаше на новина за смъртта на любим човек, всеки дъх — на миг, когато светът пробожда лицето ти с нажежено желязо. Някой изкрещя. Впуснах се настървено през хлъзгавата лепкавост на въздуха, който сега бе съставен от плът. Нямах представа нито за време, нито за пространство. Може да съм вървял минути, може часове. Може и години.