Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Осъзнах, че мозъкът, който използваме през деня, е оня същият, който е при нас и през нощта. Това може да не прозвучи като умна и извисена мисъл, но всъщност вцепенява всички останали, както ще покажат следващите събития. Умът, който привлича сцени и събития отникъде в сънищата ни, е същият, който може само бледо да си представя, докато сме будни. Ум, който се изплъзва, изменя посоката. Хрумна ми, че ако успея да накарам мозъка си да работи докато е буден така, както докато спя, ще мога да сънувам, докато съм буден и да видя различен свят.
Опитахме с Рейф да го направим, опитвахме години наред. Правехме упражнения за концентрация, за медитация. Не се получи, загубихме интерес и така се провали още едно постижение на Новия Век.
Сега разбирам, че дори тогава сме се движели в различни посоки. Връзките, които невидимо ни свързваха, вече бяха започнали да се охлабват. Споделените преживявания и детското приятелство могат да ни отведат надалеч, но не могат да се борят с останалия свят, дори със самите нас.
Когато напуснах колежа, бях по-зрял и по-тъжен. Върнах се при родителите си, докато изясня какво ще правя с живота си. Рейчъл остана в колежа за по-висока степен.
Срещнах Рейчъл в колежа през първия семестър. Влюбихме се. Беше простичко и прекрасно. Наслаждавахме се един на друг, опознавахме се бавно. Сякаш по някаква странна интуиция знаехме, че това ще е най-добрият начин. Минаха месеци преди да се случи неизбежното, но когато стана, ние на мига се разделихме с предишните си партньори.
Как казвате на някого, че го обичате? Спомням си толкова много ситуации, толкова мигове. Седим в горното отделение на автобуса, усмихваме се един на друг, безмълвни от силата на чувството. Топла стая в тъмен зимен следобед, слаб зелен блясък от стереото в ъгъла и бели лъчи от лампите отвън. Вървим, прегърнал съм я, чувствам тялото й до моето, свиваме зад ъгъла. Стоим на различни чинове, извръщаме се по едно и също време, усмихваме се един на друг, показваме си, че все още сме тук. Лежа в леглото до нея с ръка върху гръдта й, заслушан в ритъма на спящия й дъх.
Всеки си спомня лошите неща, но как разказваме за добрите? Мога да ви ги разкажа, но не мога да ви накарам да ги видите. Все едно да изпратя картичка от мястото, където съм, но да ви забраня да ме посетите.
Обичах я. Все още я обичам. И винаги ще я обичам.
Провалих се последната година в колежа. Рейчъл бе много привлекателно момиче — най-красивото, с което някога съм бил. За съжаление и други я забелязаха. Бях ненадежден, бях зает. Вече не се поглеждахме често. Рядко и вяло се прегръщахме.
И двамата направихме грешки. И двамата прекарахме нощи в обятията на някой друг, който взема това, което е пред него, и нищо не си спомня на сутринта. Но ние се обичахме много и останахме заедно, кърпехме, залепяхме, поправяхме и подпирахме. Но знаете, че тези неща не помагат. Може да запълните празнотата с приказки и обещания, извинения, аргументи и сълзи, но колкото и да е прозрачно и качествено лепилото, тя все пак е там. Отдолу нищо не се променя, отчуждението остава.
Още по-лошо стана, когато заминах. По това време бях толкова неуверен, изпълнен с горчивина и неодобрение. Виждах всичко в най-лоша светлина. Живеех в свой собствен свят, тапетите на който бяха в цветовете на безверието и болката. Бях се вманиачил в Рейчъл, мислех само за нашата връзка. Не можех да си представя живота без нея. Водех безкрайна, изтощителна битка с неизбежното, както и тя. Аз също не бях идеален. Останахме заедно и продължихме да тъчем тъжния си свят. Изпълвахме се от съсирена любов и залитахме по наклона на спомените си.
Отчайващо се нуждаех от промяна. Имах нужда да замина, да повярвам в нещо друго. Имах нужда някой да дойде при мен, да ме предизвика, да ме изправи на крака, но никой не можеше, защото в себе си носех прекалено голяма тежест. Бях попаднал в капан, закован за земята. Знаех, че и Рейф се чувства по същия начин. Никоя жена не го бе наранявала или пък му беше позволявала той да я нарани. Но светът бе направил всичко, за да го обезкуражи. Проваляше се във всички начинания.
Спомням си тъмните нощи, които прекарахме с него. Търсехме нещо вътре в себе си. Говорехме си понякога, споменавахме за рокгрупата, която и двамата знаехме, никога нямаше да се получи. Китарите, които преди смятахме, че ще станат символ на успеха ни, се оказаха отражение на провала. Осъзнахме какво точно ще се случи. След двайсет години щяхме да почистим таваните си и да намерим китарите, прашни и забравени.