Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Изглежда ние никога не споделихме мислите си, но знаехме, че приятелството ни преживява горчив завой. Бяхме предали общите си мечти. Един за друг бяхме живото доказателство за това как животът не върви по начина, по който искаме. Светът позволява на детето някои неща — полетите на въображението, усещането за незаменимост, но рано или късно привилегиите намаляват. Всичко, което ни остава, е поразяващата горчивина на осъзнаването, че сме като всички други.
Ние отричахме всичко около нас. Нуждаехме се от филм, в който да блестим като звезди. Необходимостта се увеличаваше с годините на разбирателство, със завоите в приятелството, което се разпадаше под тежестта на разочарованието. И накрая, мисля, че тази необходимост ни помогна да постигнем онова, което не успявахме дотогава.
Онова и нещо друго.
Бях във ваканция, когато направих експеримента. Или точно след това. Един познат от колежа се женеше в Ню Йорк. Прескочих Атлантическия, за да му пожелая попътен вятър в брачното блаженство.
Хубаво си прекарах — отпуснах се, нещо, което не можех да направя в Англия. Вкъщи се чувствах оплетен в паяжина от факти и обстоятелства, в капана на общоприетите неща, изсмукан от еднообразни мисли. Безкрайно кърпех и раздирах една и съща любов — отново и отново. На сватбата избягах за малко от всичко това и все още се радвам, че го направих. Това бе последното ми истинско време.
По време на пътуването, докато чаках тоалетната в самолета да се освободи, надзърнах да видя океана. Стори ми се, че гледам безкрайна кална равнина, набраздена с височини и падини. Отнесох се. Зачудих се какво ли ще стане, ако някой се спусне надолу с въже. Дали просто ще падне във водата или ще стъпи на тази равнина — земя от някой друг свят?
Трябваше да звънна на Рейф, докато бях там. Споменах му и той се заинтересува. Знаех, че така ще стане. Казах му кога е обратния ми полет. Той се пошегува, че ще отиде на брега да види какво ще се случи. Да провери дали умът ми може да повлияе на света. Не мислех, че ще го направи.
На сватбата срещнах една жена, която изпъкваше, която забелязах. През цялото време, докато се люшкахме с Рейчъл напред-назад, това не се беше случвало. Бях спал с призраци и фантоми — момичета, които преминаваха през мен, без да оставят следа, макар че винаги бе моя, а не тяхна. Някои бях срещнал на пиянски събирания — подобни травматични сексуални събития те карат да се чудиш защо не си си направил емоционална застраховка. Останалите случки бяха просто стечение на обстоятелствата, които се нуждаеха от участници. Аз участвах с вихрещата се част на душата си, която не знаеше какво иска и оставяше всичко да се изплъзне между пръстите, защото не се познаваше достатъчно добре, за да знае какво трябва да улови.
Когато не знаете какво искате, вие се нахвърляте на всичко. Мислите, че като е ново, ще бъде по-добро. Не съзнавате, че никой с нищо не може да бъде щастлив. Но на сватбата бе по-различно. Този път значеше нещо.
Събудих се в хотелската стая по-късно, изпуснал автобуса си, чудейки се как, по дяволите, да се справя със ситуацията. Рейчъл и аз все още бяхме заедно, формално. Всъщност, последния път, когато бяхме говорили, тя звучеше топло, както отдавна не бе звучала. Сякаш любовта ме обля — бях притаил това чувство, като че ли нямаше вече какво да покажа от него. Нямах представа какво ще правя.
След сватбата се прибрах вкъщи. На връщане отново застанах до прозореца в задната част на самолета. Стана ми приятно да видя, че океанът все още изглежда по същия начин. Зачудих се какво би станало, ако Рейф е отишъл на брега, ако и двамата по едно и също време гледаме водата, аз — отгоре, той — отдолу.
Първото нещо, което направих като се върнах, бе да посетя Рейчъл. Трябваше. Тогава не можех да пазя тайни, не и по начина, по който го правя сега. Влязох в апартаментчето, което тя бе наела. Изглеждаше толкова хубава и щастлива. Сияеше в бялата памучна рокля на сини и червени райета. Толкова се радваше да ме види.
След час заминах и никога повече не се видяхме. Няма никакво приятелство след това. Излъгах ви преди.
Това беше обратът или поне началото.
Върнах се вкъщи и намерих единадесет съобщения от Рейф. Питаше къде, по дяволите, съм и настояваше незабавно да му се обадя. Единственото нещо, което виждах онзи следобед, бе лицето на Рейчъл, зачервено от плач. Не можех да му се обадя. С никого не исках да говоря. Нищо не можех да върша. Най-накрая нишката, която ни свързваше с Рейчъл въпреки всичко, се бе скъсала, брутално скъсана. Скъсана от мен. Сега, след като всичко си бе отишло, аз наистина не знаех има ли нещо останало в мен.