Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
А ако сте брат на такова момиченце и не можете да я защитите, не можете да я излекувате, не можете да я накарате да се усмихне, ще можете ли някога да си простите?
Окланд шумно се изкашля, гърдите му се издуха, сякаш някой го блъскаше отвътре. Изведнъж стаята започна да изстива. Чухме зловещ раздиращ звук. Ослепителна жълта светлина се появи по тавана. Струеше от процеп в гърдите на Окланд.
— Старк! — изкрещя Шелби. Тя ридаеше, опряна в стената.
Изправих се. Зъбите ми тракаха от ярост. Чух вик откъм улицата, но той нямаше абсолютно никакво значение. Аз самият изкрещях към уголемяващия се процеп:
— Идвам!
Тръгнах вдървено към канапето, покрай ридаещото дете. Очите на Окланд се бяха отворили от ужас. Той виждаше приближаващата смърт. Злото, което бе властвало над него седмици и месеци, го хвърли на пода да се счупи, използван и безполезен. Джи също се изправи и хвърли пистолета си на Снед.
Тръгнахме заедно, както преди, към най-лошото, Джи на стъпка зад мен за последен път. Гърдите на Окланд се разцепиха и ние влязохме в светлината.
Двадесет
Един призрак беше казал веднъж: „Не съм божествено създание.“
Аз също не съм божествено създание.
Убих най-добрия си приятел. Видях как главата му се разпиля, как яркозелените му очи изхвръкнаха, когато черепът му се разпадна и мозъкът му опръска стаята. Няма нищо героично в това, никаква кулминация, никакъв романтичен сблъсък на величествените сили на доброто и злото между войски от хиляди души. Издебнахме го с Джи, проследихме го през Страната на Звездите и Града. Притиснахме го в един ъгъл на Квартала Обърни се. Рейф се опита да се изплъзне, да си проправи път през Страната на Звездите, но аз бях бърз, а тогава и по-силен, много по-силен. Това се случи в доброто старо време, когато все още бях себе си понякога, когато все още бях малко или повече буден.
Накарах го да коленичи. Той не поиска милост. Само ме гледаше със зелените си кристали. Джи извади пистолет и го опря в черепа му. После натисна спусъка и лицето на Рейф изцапа с гнилоч три квадратни ярда от тъмната стена, която миришеше на лайна.
Това, разбира се, беше градчето, прашното призрачно градче. Стояхме с Джи на пустия площад, окъпани от бледото следобедно слънце. Вятърът виеше през счупената врата и се увиваше равнодушно в краката ни. Слънцето блестеше по изпочупените стъкла на прозорците на сградите около нас. Далеч зад останките от градчето бе пустинята.
— Ето ни отново тук — промълви Джи. Отново след осем години. Осем години, които не бяха състарили никого от нас. Осем години, в които и се бяхме променили, и бяхме останали същите.
Нещо хлопна и ние се обърнахме в тази посока, но бяха само кепенците, които разтворени от вятъра, се удряха в стената. Ако останехме на място в средата на стария площад, нищо нямаше да се случи. Трябваше да тръгнем към него. Това беше наша работа и трябваше ние да я свършим отново.
Погледнах Джи. Той също разбираше. Не беше голям мечтател, преди да му се случи някой да влезе и остане в съня му, но вече разбираше. Можехме просто да останем там и да се чувстваме млади, сякаш годините не са минали. Площадът щеше да си остане такъв, какъвто бе, затворен в златен миг. Усетих как вратът ми се превива. Опитах да не се поддавам, исках да се запазя. Джи просто си стоеше, знаеше, че никога няма да разбере какво е било това място преди всичко да тръгне така зле.
Не продължи дълго. Преглътнах. Кимнах. Тръгнахме през площада. Джи ме погледна за миг — имаше нещо в очите му. Имаше някаква представа накъде отива, знаеше нещо за това, което щеше да се случи. Можеше да е само интуиция. Стисна ръката ми за миг и ме погледна в очите. После продължи с горчива усмивка. Вървяхме.
Вятърът се развихри и покри обувките ни с пепел. Вече не виждахме слънцето. Небето притъмня. Не съзирахме дори ъгъла на площада — там, накъдето отивахме. Но това вече не беше важно. Не ъгълът бе от значение. Пътеката, която следвахме, не бе в пространството, дори можеше изобщо да не е в Страната на Звездите. Тъмнината се сгъсти от облака прах. Беше следобед, но луната грееше.
Усетих как косата ми се изправя и за един кратък неуловим миг ми се прииска да не бяхме помръдвали, да си бяхме седели просто на слънце. Но не можехме. Най-накрая всичко трябваше да си дойде на мястото, този път за добро.