Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
— Старк, чувам нещо.
— Къде?
— В съседната сграда.
— Въоръжени ли сме?
— Два пистолета.
— Стреляй в осветлението!
Точно и безшумно Снед се прицели в бутоните. Секундата преди да изгаснат светлините се е запечатала в мен като на снимка. Джи се изправя, обръща се, очите му — вперени все още в умиращото лице на Окланд. Шелби се загръща в палтото си, чувства се сама и изплашена. Зенда прикляква до прозореца. Снед се прицелва в бутоните.
Преместих се по-близо до Зенда и светлините изгаснаха.
Беше тъмно. Лъч светлина се процеждаше от лампите в коридора под вратата, но там нямаше прозорци. Завесите зад мен бяха спуснати, уличното осветление очертаваше ръбовете им. В стаята пробягваха само няколко бледи лъча, силуети от лица и ръбове на мебели. Това бе всичко.
Ослушахме се. Слухът на Снед е свръхестествен. От опит знам. Минаха няколко минути, преди да чуя и най-слаб звук. Идваше през няколко улици.
— Могат ли да ни проследят? — попитах тихо.
— Възможно е — каза Джи. — Паважът е мокър. Заключена ли е вратата долу?
— Не — отвърна Шелби едва чуто. — Само затворена. Какво ще правим?
— Ще чакаме.
— И какво?
Дочухме нещо зад вратата. Почти се чу как пет глави обръщат поглед натам.
— Какво има там? — прошепнах аз.
— Баня.
— Какъв е този шум, по дяволите?
Повтори се. Този път разбрах, че е нота. Някой пееше „ла-а“ толкова тихо, че едва се чуваше.
„Ла“-то прозвуча отново и отново. Усетих как косата ми се изправя, гърлото ми се свива и очите ми се навлажняват. Не можех да примигна. Зенда сграбчи ръката ми. Толкова силно я стисна, че помислих — ще я откъсне. Ръката й ужасно трепереше. Спряхме да дишаме.
— Ла, ла, ла.
Сякаш дете си тананикаше несъзнателно, дете, което е вглъбило мислите си някъде другаде.
Нещо изшумоля, сякаш килимче се плъзна по пода. Вратата на банята започна бавно да се отваря. Трябваше да примигна, за да изчистя погледа си. Трябваше и да дишам, но все още не можех.
Вратата тихо се отвори навътре към стая дори по-тъмна от тази, в която се намирахме. Кладенецът от тъмнина отвътре остана тих за миг, после през него пробяга лъч. Мисля, че дочух слаб звук откъм канапето — Окланд дишаше по-шумно. Лъчът се измести от вратата и тъмнината под него придоби форма, сякаш вървеше към центъра на апартамента.
Беше малко момиченце. Момиченце с хубаво кръгло личице и разрошена руса коса, за която една майка би поискала да се погрижи, но която и така изглеждаше красива. В ръка носеше омачкано мече.
— Ла, ла, ла — пееше тихичко то. — Ла, ла, ла. — Окланд отново спря да диша, момиченцето се клатушна като бебе към него. Усмихваше се така, сякаш бе видяло куче да върти опашка. Хвана ръката на Окланд и потупа дланта му. Почака за миг, после отново потупа дланта му, този път малко по-силно, но пак с обич, като мъничко момиченце, което се опитва да привлече вниманието на брат си. Тогава разбрах.
Момиченцето бавно заплака, беззвучно, с опънато лице и изкривена от скръб уста, скръб, която не намираше звук, с който да се изрази. Отново отчаяно потупа ръката му. Обърна се към нас невиждащо. Не търсеше нас, а майка си, която не бе там, и баща си, който бе умрял преди години. Дъхът й спираше с този на Окланд, сякаш болката й се опитваше да излезе, по същия начин както преди шестдесет години, когато страдание и ужасна непонятност бяха прорязвали сърцето й. Брат й не можеше да й помогне. Той бе наранен като нея — все още страдащ от вината, че не може да защити сестра си, че шокът се е загнездил в погледа й и там вече няма да изгрее усмивка, че знае как някой е издърпал сламената й коса и е наранил бебешките й крачета.
Този ден в парка и двамата бяха умрели. Този ден, в който някой бе взел смеха на момиченцето и го беше размазал в стената докато е започнал да кърви. Размазал го е, докато нищо не е останало в гнусната му ръка, освен тишина. Тишина, която се бе издигнала между Окланд и Сузана поради всички онези неща, които не можеха с никого да споделят и нямаше никога да почувстват.
Чух Зенда да ридае зад мен, облегната на гърба ми. Примигнах бързо. Спомних си снимката, която бях видял, и чувството. Когато момиченцето изстена с глух ужас зад панел стъкло, аз отново усетих болката под тихите води на Окланд.
Никога не бихте си помислили, че може да се случи на вас. Не бихте разбрали как може да стане. Когато усмихнат баща гледа дъщеря си как играе в градината, смее се и се върти под небето, как би могъл да каже, че неговата малка принцеса ще свърши с побъркан брътвеж на уста, като прояден от бълхи вързоп опикани парцали в картонена кутия под моста? Ако надзърнете във всички семейни албуми и видите всички малки момиченца, хванати за пухкавите си ръчички във весела игра, облечени в най-хубавите си рокли, щастливи под слънцето, наблюдавани от майките си, които изглеждат абсурдно млади, как бихте могли да кажете кои от тях ще свършат, дращейки лицата си, раздирайки, ровейки да изхвърлят паяци, които изобщо не са там?