Само напред

Обичам да си мисля, че съм спасил Рейф от нещо. Ако не бе станал мой приятел, щеше да продължи да пропада. Щяха да го изгонят, да го изключат. Всъщност, може би това е вярно. Както и това, че той също ме спаси.

Имах интерес към неща, които се случваха отвъд „тук“ и „сега“. Винаги съм бил страстен читател — нищо не можеше да се направи, приличах на родителите си. Знаех, че има и други светове освен нашия. Светове, които можеш да откриеш в книгите.

Не бях енергичен. Бях отвлечен романтик. Седях и си мислех. Можеше да продължа по същия начин все по-безсмислено да съществувам до края на дните си. Рейф бе моята противоположност — буря от активност и воля. Винаги в движение, увлечен в нещо.

Растяхме, сближавахме се, смеехме се. Превърнахме се в две половини на едно цяло. Рейф ме научи да действам, аз го научих да мисли. Той ме теглеше след себе си, аз набивах идеи в главата му. Не след дълго се научих да поемам инициатива. Понякога и на него му хрумваха идеи.

Всъщност, да се научим да свирим, бе идея на Рейф. Изнуди родителите си да му купят китара като стана на четиринадесет. Скоро и моите родители направиха същото. Усмихвам се с умиление като си спомня за търпението им в онези дни. Къде пише, че родителите трябва да търпят гротескно силен и отвратително фалшив звън на китара, както и всичко останало?

Научихме акордите, стремяхме се към едни и същи мелодии. Точно това правехме и на шестнадесет. Щяхме да създадем рокгрупа, да станем известни. Вярвахме в себе си. А какво може да ви попречи, ако вярвате в себе си? Желаехме едно и също нещо. Щяхме да подчиним света на желанието си.

Но не се случи, разбира се. Въпреки всичкото време, прекарано заедно, въпреки общите неща между нас, ние все пак си оставахме различни. Моите приятелки бяха сладкодумни, неговите — простовати. След училище аз имах запазено място в колеж, а Рейф — не.

Заминах. Виждахме се само през ваканциите и през случайните пиянски уикенди, когато Рейф се домъкваше до колежанското градче, напиваше се и плямпаше цяла вечер. Нямаше как да репетираме повече, постепенно идеята за рокгрупа започна да отмира. Но друг път, излегнати на пода в стаята ми, прекалено вкочанени, за да се изправим, си повтаряхме, че ще я направим. И така вместо музика, започнахме да споделяме нещо друго — една идея.

Какво кара хората да мислят за други светове, за реалността, която никой не вижда? Не може да са само книгите, защото много хора четат, но малко вярват и чувстват това, което аз вярвах и чувствах. Сигурно някои неща се случват на определени хора така, както и на мен. Случайно възприятие или необяснимо събитие, нещо, което ги кара да не си спомнят първопричината. Не мисля, че много от тях са видели мъж без глава на балкона като малки, но нещо друго трябва да им се е случило, нещо, което ги е накарало да повярват. И ги е повело през тъмни стаи — протягат се в копнеж да достигнат онова, което искат да повярват, че е там. При мен бе по-различно. Освен това бях взел Рейф със себе си.