Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
После изведнъж отново се блъснах в нещо твърдо. Опипах за врата, но не открих. Усещах само грубата повърхност на камък.
Извих глава и погледнах нагоре. На няколко ярда от мен играчката на бебето бръмчеше и тракаше, после се удари в стената. Освен ако това не беше стена. Беше подът. Джи пълзеше точно пред мен към нещо, което ревеше в ъгъла на стаята. Изпочупих ноктите си в грубия камък, докато пълзях след него. Не можеше и дума да става за изправяне — всяка крачка напред все едно си удрях главата в скала.
Почувствах допира на топла, суха длан върху моята. Дръпнах ръката си с рев дори преди да разпозная усещането. Погледнах изцапаните си пръсти. Разбрах — това беше ръката на баща ми. Помирисах вонята от петното, през което пълзях. Разбрах къде съм. И преди съм бил тук. Тогава успях да измъкна Джи от това място, но бях по-силен.
— Джи, недей! — изкрещях аз. Хвърлих изгнилата плът надалеч от ръката си и се приведох под тежестта. Не можех да се изправя, но се движех малко по-бързо, достатъчно бързо, за да видя, че Джи се изправя на колене пред нозете на една жена. Косата й представляваше дълъг черен водопад и вибрираше от съсиреци. Очите й също бяха черни, защото главата й бе плъпнала от паяци.
Тя се усмихна на Джи, когато той тръгна към скута й. Усмивката й бе най-зловещото нещо, което изобщо някога бях виждал. Джи извърна към нея лице, измъчено от всички болки, които бе преживял след смъртта й, набръчкано от всички грижи на порасналото момче, които тя не бе могла да прогони. Жената посегна да погали лицето му и аз разбрах, че този път няма да мога да го спася.
Защото вместо да го погали, тя прокара нокти по бузите му близо до очите и го одра — отвори рани, достатъчно дълбоки, за да пъхне пръсти в тях и да разкъса кожата му. Джи крещеше, но не се опита да избяга. Не искаше да бяга. Искаше да бъде с майка си.
Когато пръстите й проникнаха достатъчно дълбоко, тя скочи на крака, здраво вкоренени в земята, преви се и дръпна. Главата на Джи се откъсна от тялото, вратът му се провлачи като корен на зъб. Тя я вдигна над себе си и я запокити към пода. Устните му все още се движеха. Последното нещо, което извика, бе към мен.
— Това си ти, Старк! Ти го направи!
Устата му се разкриви на пода пред мен. Изведнъж успях да се изправя. Успях, защото най-накрая бях разбрал — не говореше Джи, но той беше прав. Аз бях направил това. Всичко.
Нахвърлих се върху майката на Джи. Тя изчезна преди да я достигна. Спънах се в тялото на Джи и паднах. Зърнах нещо черно — черното палто, което бях следвал, палтото на мъж, който винаги бе стоял пред мен. Видях тъканта, шева по черния плат, нишките, които оставаха зад един човек, който винаги вървеше напред. Долових дъха му, чух ботушите му по камъка, спомних си времето, когато този звук бе знаменателен, времето, когато и двамата бяхме герои, когато бяхме приятели. И си спомних колко обичах този звук, това палто. Всичката мърсотия вътре в мен се изцеди във въздуха и остана само споменът.
Двадесет и едно
Бях на осем, когато срещнах Робърт Алфред. По това време „Книги Старк“ вървеше добре — процъфтяваше по онзи тих начин, който се харесваше на баща ми. Бяхме се преместили в самостоятелна къща в околността. Бях тихо момче, сериозно и любознателно. На мен можеше да се разчита, че ще си почистя стаята, че ще бъда учтив с гостите.
Когато Рейф дойде в нашето училище, аз вече си имах свой живот. Бях мирен и ученолюбив. Всички виждаха само това в мен, а много малко бяха онези, които искаха да научат повече.
Рейф бе доста по-различен. Той беше лошото момче, което сякаш винаги стои наказано в коридора. Не можеше да мине урок, без да възрази на учителя. Не беше глупав, само темпераментен. Но училищата не харесват такива деца.
Случайно и противно на очакванията станахме приятели. Играех на топчета на двора с моите приятелчета, а Рейф играеше на няколко ярда в друга група. Отделните групи в двора приличаха на суверенни щати, всеки от които отричаше съществуването на останалите. Никога до този момент не бях разменял нито дума с Рейф. Макар да бяхме в един клас от няколко месеца, нашите пътеки просто не се бяха пресичали. Приличахме на изхвърлени от кораб товари. Носехме се по течението на реката, далеч един от друг. Странното е, че ако не беше онзи сблъсък тогава в двора, всичко щеше да си остане както преди и нищо от това, което ви разказвам, нямаше да се случи.
Дори и не помня вече как се играе на топчета, нямам и най-малка представа какво им беше толкова важно на правилата. Всичко, което си спомням, е, че топчето ми полетя по чакъла, влезе в съседната игра и разпръсна другите топчета.