Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Никога няма да мога да ви изразя какво означава за мен вашето приятелство, какво вие значите за мен. — Това си беше чистата истина. — Целият свят като че ли се променя с всяко примигване на очите ми. Вие трите сте едни от малкото здрави опорни точки в него.
— Светът наистина се променя — каза тъжно Амис. — Дори планините вятърът ги руши и никой не може два пъти да изкачи един и същи хълм. Надявам се винаги да останем твои приятелки в очите ти, Егвийн ал-Вийр. Дано винаги намериш вода и заслон.
После и трите изчезнаха, връщайки се в телата си.
За миг тя остана сама, загледана намръщено в Каландор, без да го вижда, докато не тръсна гневно глава, за да се съвземе. Беше се замислила за безкрайното звездно поле. Сънят на Гавин отново щеше да я намери и щеше да я погълне така, както прегръдките му щяха да я погълнат скоро след това. Приятен начин да прекара остатъка от нощта. И детинско губене на време.
Изпълнена с решимост, тя пристъпи към спящото си тяло, но не към обикновения сън. Вече никога не го правеше. Едно кътче на съзнанието й си остана необзето от съня и запрелиства сънищата, подреждайки онези, които предричаха бъдещето или във всеки случай предлагаха мигновени погледи към възможната му посока. Това поне вече можеше да го познае, макар че единственият сън, който бе успяла да изтълкува досега, беше сънят, предричащ, че Гавин ще стане нейният Стражник. Айез Седай наричаха това „Съновничества“, а жените, които можеха да го правят — „Съновници“, всички отдавна умрели, освен нея, въпреки че то имаше толкова общо със Силата, колкото и сънебродството.
Навярно беше неизбежно първо да сънува за Гавин, тъй като си беше мислила за него.
Озова се в огромна сумрачна зала, в която всичко изглеждаше смътно. Всичко освен Гавин, който бавно се приближаваше към нея. Висок, красив мъж — наистина ли някога си бе мислила, че брат му Галад е по-красив? — със златна коса и очи, от чието тъмносиньо едва ли можеше да има нещо по-красиво. Все още му оставаше да преодолее известно разстояние, но вече можеше да я види, погледът му беше прикован в нея като поглед на стрелец в мишената. Смътно пращене и стържене изпълни въздуха. Тя погледна надолу. И усети как в гърлото й се надига писък. Гавин с боси крака пристъпваше върху натрошени стъкла и с всяка негова бавна стъпка стъклата се чупеха. Дори на тази смътна светлина тя можеше да види струйките кръв от прорязаните му стъпала. Тя протегна ръка напред, опита се да му каже да спре, опита се да се затича към него, но пак така внезапно се оказа другаде.
Така, както можеше да стане само в сънищата, сега се носеше над дълъг прав път над тревиста равнина и гледаше напред към някакъв мъж, яздещ черен жребец. Гавин. После се озова изправена на пътя пред него и той дръпна юздите. Не защото я видя този път, а защото пътят, който досега беше прав, се бе раздвоил точно пред него и продължаваше през високи хълмове така, че никой не можеше да види какво лежи зад тях. Тя обаче знаеше. По едното разклонение го чакаше жестока смърт, по другото — дълъг живот. По единия път щеше да се ожени за нея, по другия — не. Знаеше какво го чака, но не и кой от пътищата към какво го води. Изведнъж той я видя, или поне така й се стори, усмихна й се и извърна коня си по единия от пътищата… и тя се озова в друг сън. И после в друг. И в друг. И пак.
Не всички се отнасяха за бъдещето. Имаше сънища как се целува с Гавин или как тича в хладината на пролетна ливада със сестрите си, както в детските години, после спящият й ум се плъзна през кошмари, в които Айез Седай я гонеха с камшици по безкрайни коридори, където сред околните сенки я дебнеха зловещи неща, а ухилената Никола я обвиняваше пред Съвета, а Том Мерилин пристъпи да даде показания като свидетел. Последните тя изключи, други прибра настрани, за да бъдат обмислени по-късно, с надеждата, че ще може да разбере какво означават.
После застана пред някаква огромна стена и заби нокти в нея, мъчейки се да я разкъса с голи ръце. Не беше иззидана от тухли или камък, а бе съставена от хиляди дискове, всеки от които наполовина бял, наполовина черен — древният символ на Айез Седай, като седемте печата, които бяха поставени някога да държат заключен затвора на Тъмния. Някои от седемте печата сега бяха счупени, въпреки че дори Единствената сила не можеше да счупи куендияр, а останалите неизвестно как се бяха отслабили, но тази стена си оставаше непокътната, колкото и силно да я биеше. Не можеше да я разкъса. Може би важен тук беше символът. Може би това, което искаше да разкъса, беше Айез Седай, Бялата кула. Може би…
После пък се появи Мат — седеше на върха на обгърнат от нощния мрак хълм и наблюдаваше пищно представление с фойерверки на Илюминаторите — и ръката му изведнъж се протегна нагоре и сграбчи една от пръскащите се в небето светлини. От стиснатия му юмрук засвяткаха огнени стрели. Обзе я ужас. Заради това щяха да загиват хора. Светът щеше да се промени. Но светът вече се променяше; той винаги се променяше.