Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
Внезапно бе поразена от факта, колко много си приличаха островът и континентът, Мороуиндъл и Четирите земи — различни и все пак заразени от една и съща лудост. И двата свята бяха съсипвани от същества, които се хранеха от разрушението; и двата бяха поразени от болест, която обезобразяваше земята и живеещите върху нея същества. В какво състояние беше Мороуиндъл, а може би и Четирите земи, ако не в един напреднал стадии на разлагане? Тя внезапно се запита дали не бяха някак свързани, дали демоните и Шадуините нямаха някакъв общ произход. Рен отново си зададе въпроса защо елфите криеха от нея какво се е случило преди години на Мороуиндъл.
И пак се запита: Какво правя аз тук? Защо Аланон ме изпрати да върна елфите на Четирите земи? Какво могат ди направят те, за да променят нещата и как който и да е от нас ще разбере какво трябва да се стори?
Рен приключи с яденето и седна за известно време при баба си. Тя изучаваше лицето й на гаснещата светлина, опитвайки се да открие в обезобразените от болестта черти някаква нова следа от своята майка, от видението в този така отдавнашен, далечен сън, когато майка й я умоляваше: Помни ме. Помни ме. Толкова ефимерен бе нейният спомен, а нищо друго не й бе останало от двамата й родители и от нейното детство. Докато седеше там и държеше главата на своята баба в скута си, тя реши да помоли Гарт да й каже нещо повече за миналото, макар да не разчиташе, че има още нещо за казване. Знаеше само, че се чувствува празна и самотна и се нуждае от нещо, на което да се опре. Но Гарт стоеше на пост твърде далеч, за да го повика, без да обезпокои останалите и бе твърде дистанциран, така че й стана неудобно. Вместо това Рен предпочете познатото докосване на Елфовите камъни в кожената торбичка и прокара върховете на пръстите си по техните твърди гладки повърхности, премигайки ги безцелно под тъканта на своята туника. Те бяха наследство от майка й и израз на доверие от нейната баба и затова колкото и да се опасяваше от ролята, която им бе отредена в живота й, тя не можеше да се откаже от тях. Не тук, не сега, не преди се освободи от кошмара, в който така доброволно бе навлязла.
Сама го избрах, прошепна тя на себе си горчивите думи. Дойдох, защото исках.
За да научи истината, за да открие коя и каква е, за да свърже веднъж завинаги миналото и бъдещето. И какво научих? Какво разбрах?
Еоуен дойде да седне до нея и Рен осъзна колко много беше се уморила. Тя предаде баба си на червенокосата пророчица и пълзешком се отдалечи към-своето легло. Увита в одеалата си, Рен лежеше, взирайки се в непрогледната нощ. Тресавището беше един лабиринт, който щеше да ги погълне всичките, без да го е грижа какво е сторило. Светът беше някакво одеало от безразличие и измама, от толкова много опасности, колкото бяха събралите се наоколо сенки, криещо внезапна смърт и подиграващи се призраци. Рен се улови, че мисли за годините, през които я бе обучавал Гарт, за онова, което той беше я учил и за онова, което тя бе усвоила. Рен знаеше, че ще да има нужда от всичко научено, за да оцелее. Налагаше се да мобилизира цялата си сила, издръжливост, опит и решителност и да има повечко късмет. Нужно бе и още едно нещо.
Пръстите й докоснаха отново камъните и се отдръпнаха като опарени. Разполагаше с тяхната мощ — можеше да я призовава и командва когато поиска. Вече два пъти я бе викала, за да я спаси. И двата пъти Рен беше го сторила или от незнание, или от отчаяние. Но тя чувствуваше, че ако ги използваше отново, ако ги използваше за трети път сега, когато знаеше, че магията е в тях и разбираше какво означава владеенето на силата им, тогава рискува да се откаже от всичко, което е била и да стане нещо напълно различно.
Вече никога нищо няма да е същото, предупреди се тя. Нищо.
Да, когато си мислеше за недостига на сила, опит, издръжливост и решителност и се окайваше за очевидната липса на какъвто и да било късмет, излизаше, че силата на Камъните е всичко, което й остава, единственото нещо, на което може да разчита.
Тя мушна глава под одеалата и заспа в някаква паяжина от съмнения.
ГЛАВА XVII
Рен сънуваше и в сънищата й се появяваха и изчезваха Омсфордови. Накъсани като в калейдоскоп се нижеха образите, които експлодираха в нейната памет. Те се втурваха към нея като лавина и я отнасяха, подхвърляха и премятаха в една пързалка, която нямаше край. Рен бе като страничен наблюдател без право на глас: наблюдаваше как историята на нейните предци приема форма в отломките и проблясъците от време, пред очите й се разкриваха събития, които тя никога не беше виждала, а само бе слушала за тях, а легендите за миналото се нижеха с думите от историите, разказвани от Пар и Кол Омсфорд.