Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
После тя се събуди, седна, изтръгната с тревожна внезапност от съня. Свилият се до гушата й Фавн бързо изчезна. Рен се взря в мрака, вслушвайки се в туптенето на сърцето й в гърлото и в учестеното си дишане. Другите членове на малката група спяха навсякъде около нея, освен този, който стоеше на пост — един смътен безличен силует в края на техния лагер. Какво беше това? помисли развълнувано тя. Какво беше това, което видях? Защото нещо в сънищата й беше я събудило, нещо така разстройващо, така неочаквано, че не й позволяваше повече да спи. Какво?
Изплувалият спомен беше шокиращ и внезапен. Нейната ръка веднага се стрелна към малката кожена торбичка, пъхната в туниката й. Елфовите камъни! В своите сънища за Омсфордовите предшественици тя бе зърнала за момент Ши и Флик, едно кратко видение от многото, една от историите, разказваща за търсенето на Меча на Шанара. В това видение братята бяха се загубили заедно с Мениън Лех в низините на Клет в началото на тяхното пътуване към Кулхавън. Никакво умение или познаване на гората изглежда не беше в състояние да им помогне и те можеше да умрат там, ако Ши в отчаянието си, не беше открил, че притежава способността на призовава силата на Елфовите камъни, дадени му от друида Аланон — същите Елфови камъни, които сега носеше тя. В това видение, което сънищата измъкнаха наяве от едно хранилище с полузабравени приказки Рен разкри една истина, която беше й изчезнала от ума: магията можеше не само да защитава, тя умееше и да търси. Тя бе способна да покаже на този, който я държи, някакъв изход и от най-тъмния лабиринт. Тя можеше да помогне на загубения да намери отново своя път.
Рен прехапа силно устната си, като рязко пое въздух, който заседна на гърлото й. Някога го е знаела, разбира се. Всички те, децата на Омсфорд, са го знаели. Пар беше й пял историята, когато е била малка. Но това бе така отдавна.
Елфовите камъни.
Рен седеше замръзнала, покрита с одеала и слисана от своето откритие. През цялото време тя бе притежавала силата, която можеше да ги изведе от Мрака на Рая. Ако призовеше магията, Елфовите камъни щяха да й покажат пътя за излизане от тресавището. Наистина ли бях забравила? — питаше се невярваща Рен. Или просто беше изтласкала от ума си истината, решила бе, че тя не й е отредено да разчита на магията и че няма да се остави нейната сила да я поквари?
И какво щеше да направи сега?
В първия момент Рен не направи нищо. Тя бе така парализирана от страховете и съмненията, които събуждаше използването на Елфовите камъни, че можеше само да седи, притиснала здраво одеалата към себе си като някакъв щит и да изброява наум внезапно разкрилите се възможности, опитвайки се да ги осмисли.
После Рен се изправи рязко на крака, отхвърли одеалата, страховете и съмненията и тръгна с котешка стъпка към мястото, където спеше нейната баба. Дишането на Еленро Елеседил беше повърхностно и учестено, а ръцете и лицето й бяха студени. Косата падаше влажна около лицето й, а кожата й бе опъната върху костите. Тя лежеше по гръб в одеалата, които я обвиваха като погребален саван. Тя умира, осъзна ужасена Рен.
Нямаше никакъв избор и тя знаеше какво трябва да направи. Рен долази до мястото, където спеше Гарт, поколеба се, после продължи покрай Трис до там, където лежеше Гавилан.
Рен го докосна по рамото и очите му мигновено се отвориха.
— Събуди се — прошепна му тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си. Кажи първо на него, мислеше Рен, спомняйки си колко мило се държа с нея предишната нощ. Той ще те подкрепи. — Гавилан, събуди се, Трябва да се махнем оттук. Веднага.
— Рен, чакай, какво ти…? — напразно заговори той, защото тя вече бързаше да вдигне другите. Толкова се боеше да не закъснее, така бе загрижена и притеснена, че не забеляза страха, който светна като демон в очите му. — Рен! — извика Гавилан, скачайки бързо на крака.
Всички мигновено се събудиха.
Рен се вцепени, наблюдавайки как другите да се надигат предпазливо — Трис и Еоуен, Дал, връщащ се от поста си в края на лагера, и Гарт с масивната си фигура на фона на сенките. Кралицата не се помръдна.
— Какво правиш? — попита я възбудено Гавилан. Рен почувствува думите му като плесница. В тях имаше гняв и обвинение. — Какво значи „Трябва да се махаме“? Кой ти е дал правото да решаваш какво да правим?
Останалите наобиколиха двамата, застанали един срещу друг. Гавилан беше се зачервил и очите му бяха пълни с подозрение, но Рен настояваше на своето с такъв решителен поглед, че другите решиха да не го слушат каквото и да се готвеше да каже.