Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
От уважение към покойната и от състрадание към изплашеното момиче Рейвънсууд сметна за свое задължение да се погрижи за всичко сам. Алис, както му довери Бейби, пожелала да я погребат в усамотеното гробище, близо до странноприемницата „Тодс ден“, което народът наричаше „Хърмитидж“85. Там почиваха много членове на фамилията Рейвънсууд и техни васали. Според обичая на шотландските селяни старата прислужница и след смъртта си желаеше да остане вярна на господарите си и Едгар реши да изпълни желанието й, каквото и да му коства това. Изпрати Бейби в близкото село да доведе жени, които да се погрижат за тялото на покойницата, а той остана да бди над нея: в Шотландия, както някога в Тесалия, се е смятало за крайно неуважение към паметта на починалия да се оставя тялото му без бдение в безлюдна къща.
И така Рейвънсууд остана до тялото на тази, чийто неспокоен дух само допреди четвърт час, ако не го бяха измамили очите, бе потърсил с него среща при извора на Нимфата. Въпреки присъщата си смелост Едгар бе силно развълнуван от стечението на толкова странни обстоятелства.
„Умирайки, тя е молила небето за среща с мен — разсъждаваше Едгар. — Нима горещото желание, изказано в последната минута от живота, е в състояние да надвие смъртта и на духа, вече напуснал тялото, е дадена отново възможност да се яви пред някого в земната си обвивка? Но ако е така и душата на Алис е могла да се яви пред моите очи, защо тогава тя не сподели нищо с мен? Защо не изрече онова, заради което ми се яви? Защо трябваше да се нарушават природните закони, щом целта на това посещение остана скрита за мен? Напразни въпроси! Само смъртта, която ще ме превърне в същия безжизнен, студен труп, ще ми даде отговора им.“
Едгар стана и безсилен повече да гледа скованото лице на покойната, го покри с платно. Отдръпна се от възглавето на мъртвата и седна в едно старинно дъбово кресло с резба и родовия герб на Рейвънсууд, което Алис бе успяла да запази за себе си, когато хищната тълпа кредитори, адвокати, съдебни пристави и слуги се залови да граби замъка след заминаването на господарите й. Едгар се мъчеше да прогони от паметта си страшните предчувствия, обзели го неволно след странната му среща в гората. И без тях на душата му бе достатъчно тежко. Съвсем доскоро той, щастливият любим на Луси Аштън и уважаван приятел на баща й, бе гостувал в замъка Рейвънсууд, а сега, печален и самотен, бдеше над тленните останки на бедната старица, изоставена и забравена от всички!
Впрочем от това печално задължение го освободиха много по-рано, отколкото можеше да се очаква, като се вземе предвид значителното разстояние между бедната хижа на Алис и най-близкото село, а също възрастта и разните недъзи на трите старици, които дойдоха, казано на езика на военните, да сменят Рейвънсууд от поста му. Във всеки друг случай тези почтени сибили нямаше да проявят такава пъргавина; едната от тях бе надхвърлила осемдесетте, другата беше паралитичка, а третата бе куца. Но както мъжете, така и жените в Шотландия смятат за свое свещено задължение да изпратят покойника до вечното му жилище. Не зная дали това се обяснява с характера на шотландския народ, с мрачността и екзалтацията му или с останките на някогашното католичество, когато на погребалните обреди са гледали като на празник за живите — пирове, увеселения, дори пиянство и днес съпътствуват погребенията в Шотландия. И ако мъжете очакват с нетърпение погребалното пиршество, жените получават своя дял от удоволствието, като обличат покойния за гроба. Да се изправят вкочанените и изкривени крайници на мъртвото тяло върху смъртния одър на покойника, да облекат тялото му в чисто платнено бельо и саван от вълнена материя, беше почетно задължение на местните старици, които намираха в това занятие някакво своеобразно, мрачно удоволствие.
Трите баби зловещо се ухилиха и поздравиха Рейвънсууд, което му напомни за срещата на Макбет с трите вещици ма прокълнатата поляна край Форес. Едгар даде на жените пари и им заръча да се погрижат за тленните останки на връстницата им; стариците веднага се заловиха за работа, като го помолиха да се отдалечи и да не пречи за извършването на обреда. Рейвънсууд охотно се подчини на обичая, но сметна за необходимо да остане, за да помоли старите жени да се отнесат към покойната е необходимото внимание и да научи къде да потърси гробаря, или пазача, който се грижеше за запустялото гробище „Хърмитидж“, където според последното желание на бедната Алис сега предстоеше да и се отреди място за вечно жилище.
85
„Тихият покой“. — Б.пр.