Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— Мис Аштън!… Луси!
Жената, сякаш дочула неговия зов, се обърна и за свое най-голямо изумление Рейвънсууд видя пред себе си съвсем не Луси, а сляпата Алис. Необикновеното й облекло, по-скоро напомнящо саван, отколкото женска рокля, цялата и смътно очертана фигура, която му се стори сякаш по-голяма от обикновено, и главно обстоятелството, че среща тази сляпа, немощна старица толкова далеч от дома й (като знаем нейния недостатък) — всичко това изпълни сърцето на Рейвънсууд с необяснима уплаха. При приближаването му старицата бавно се надигна от мястото си и протегна съсухрената си ръка към него, сякаш му заповядваше да спре; бледите й устни се раздвижиха, но не издадоха ни звук. Рейвънсууд се спря, изчака малко и пристъпи напред. Тогава Алис — а навярно това беше безплътната й сянка, — вперила очи в Рейвънсууд, отстъпи или по-точно се гмурна в гората и скоро се изгуби сред дърветата. Краката на Едгар сякаш бяха сраснали със земята; за миг той остана неподвижен, изтръпнал при мисълта, че съществото, което бе видял, му се е явило от друг свят. Накрая събрал всичкото си мъжество, Едгар си наложи да доближи камъка, където допреди малко бе седяла тайнствената фигура; тревата наоколо не бе утъпкана и колкото и да се мъчеше, той не успя да открие никакви признаци, които да показват, че там е стоял жив човек.
Изпълнен със странни мисли и смътни опасения, които обземат човека, когато се натъкне на явления, необясними за разума му, Едгар пое обратно, но постоянно се извръщаше назад, сякаш очакваше, че видението ще изникне отново пред очите му. Но независимо дали това бе призрак или картина, породена от възбуденото и разстроено въображение на младежа, духът на Алис не се върна. Когато Рейвънсууд доближи коня си, той беше в пот и цял трепереше от инстинктивен страх, който, както казват, обземал животните в присъствие на свръхестествени същества. Едгар възседна коня и го пусна ходом; от време на време той поглеждаше бедното животно, което не преставаше да потръпва, сякаш след всяка извивка на пътеката то виждаше отново страшен призрак. Като поразмисли, Рейвънсууд реши, че трябва да се добере до истината.
„Дали това не беше зрителна измама? — мислеше си той. — Не, призракът остана доста дълго пред очите ми. Може би старицата само се преструва на болна, като се надява да събуди състрадание? Но тази жена в бяло се движеше някак неестествено, съвсем не като живо същество. Нима трябва да се съглася с мълвата и да повярвам, че Алис се е съюзила с дявола? Не, непременно ще проникна в тайната й. Няма да се поддам на измама, няма да повярвам в мираж.“
С такова настроение Рейвънсууд доближи вратичката, която водеше към градинката на Алис. Пейката под плачещата бреза бе празна, макар че времето бе чудесно и слънцето грееше на небето. Той приближи хижата и чу женски плач и оплаквания. Почука на вратата — никой не отговори. Като почака малко, Едгар вдигна резето и влезе. Това бе наистина приют на самотата и скръбта. На жалкия сламеник лежеше безжизненото тяло на последната вярна прислужница на Рейвънсууд, останала до края на живота си на родовата им земя. Алис току-що бе издъхнала и момичето, което се грижеше за нея в последните мигове от живота й, кършеше ръце, ридаейки над тленните останки на господарката си: детският страх бе примесен с искрена и дълбока скръб.
Рейвънсууд се опита да утеши клетото момиче, но неочакваната му поява изплаши Бейби още повече. Когато най-сетне успя да я поуспокои, тя вдигна очи към него и рече:
— Дойдохте много късно!
Отпърво Рейвънсууд нищо не разбра, обаче като поразпита малката прислужница, научи, че почувствувала своя край, Алис изпратила вест до замъка да извикат Рейвънсууд с молба веднага да отиде при нея и очаквала от него отговор с най-голямо нетърпение. Но пратениците на бедняците са бавни и нехайни; изпратеният пристигнал в замъка, когато Рейвънсууд не бил вече там, и зазяпал се по разкошните екипажи на гостите, не побързал да поеме назад към хижата на бедната старица. А тревогата на умиращата растяла с всеки миг и по думите на Бейби, единствената й болногледачка, старицата се молила горещо на бога да й даде възможност за последна среща със сина на господаря й, за да успее още веднъж да го предупреди. Тя издъхнала, когато часовникът в далечното село ударил един часа. Рейвънсууд неволно потрепери: спомни си, че бе дочул камбаната на същия часовник в гората малко преди да му се яви — сега той не се съмняваше в това — призракът на починалата Алис.