Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
— Ами туй, сър — обясни гробарят, — че като бях на служба при него, съсипах дробовете си. Служих при него като тръбач в замъка: за нищо и никакви пари трябваше да възвестявам зората и часа за обяд, да свиря за гостите му и той, разбира се, бе предоволен. Ами като намисли да събере отряд милиция, за да се бие с празноглавите виги край Ботуел бриг, аз също не изтраях, възседнах коня и тръгнах подир него.
— Постъпили сте правилно. Нали сте били негов подчинен и сте получавали от него заплата.
— Какво говорите! Заплата? Да, получавах. Само че зарад неговите пари трябваше да призовавам гостите му за обяд, а в краен случай да свиря и на погребенията; но никога не съм се хващал да свиря сбор за кървавата им разпра. Но почакайте, сега ще чуете какво излезе от всичко туй. Тогази ще разберете бива ли да хваля Рейвънсууд. Защото в едно прекрасно утро, туй бе на двайсет и четвърти юни хилядо шестстотин седемдесет и девета година, пристигнахме на бойното поле, като сега си спомням: барабани бият, гърмежи трещят, конете трополят и цвилят. На Хакстоун от Ратилет — с отряд пехота, въоръжена е мускети, карабини, копия, мечове, коси и всичко, каквото им падне — му беше заповядано да брани моста, а ние, кавалерията, да преминем реката. Водата не ми е по сърце, пък отгоре на туй на другия бряг ни очакваха хиляди въоръжени до зъби противници. Старият Рейвънсууд оглави отряда и като размахваше италианския си меч, крещеше: „Напред! Напред!“, сякаш ни пращаше да се разходим из някой панаир; в ариергарда беше Кейлъб Болдърстън — той и сега е още жив — и се кълнеше в Гог и в Магог да натъпче с олово корема на всеки, който посмее да отстъпи; а младият Алан Рейвънсууд — тогаз още го наричаха мастър Рейвънсууд — стискаше пищов в ръката си — слава богу, че не гръмна с него — и викаше, колкото позволяваха слабичките му гърди: „Тръби, безделнико, тръби, проклет страхливецо! Тръби или ей сега ще ти пръсна главата!“ Съвсем ми секна дъхът, ама все пак успях да свиря за атака. Е, звукът на моята тръба беше такъв, че в сравнение с него кудкудякането на кокошка щеше по да прилича на музика…
— Не може ли по-кратко — прекъсна го нетърпеливо Рейвънсууд.
— По-кратко? Да, те насмалко не ми съкратиха трижди живота, насмалко не го погубиха в разцвета на младостта, както се казва в светото писание. Та за това ми е думата сега. И тъй, хвърлихме се ние във водата: конете се струпаха на купчина, като да бяха се побъркали от страх, пък и хората не бяха по-добро. От отвъдния бряг иззад храстите вигите стрелят по нас — куршумите валят като градушка. Най-после конят ми достигна брега и едва стъпи на твърдо, гледам някакъв грамаден и здрав момък — двеста години да живея, пак няма да забравя как изглеждаше: очите му като на ястреб, брадата му широка като ей таз лопата; спира той на три крачки от мене и се прицелва в гърдите ми. Ама тогаз конят ми подскочи настрани, аз паднах и куршумът пропищя над мене. В същия миг старият лорд с удар на меча разцепи главата на оня виг и той се свлече върху ми и ме затисна с грамадните си телеса.
— Според мен трябва да сте благодарен на стария лорд: спасил ви е живота — отбеляза Рейвънсууд.
— Благодарен? За какво? Отпърво ме вкара в опасно дело, пък сетне събори върху ми оня дангалак, който ме смаза с тежестта си и ми изкара дъха. Оттогази започна да не ми стига дъхът. Само сто крачки ще измина и всичко в мене хърка, сякаш съм воденичарска кранта.
— И заради това изгубихте мястото си на тръбач в замъка?
— Да, изгубих го, сам разбирате: вече нямах сили да свиря и на дудуче. Е, запазиха ми платата, квартирата и не ме моряха с много работа: понякога ще рекат да поскрибуцам на цигулка — изобщо не беше чак дотам зле, само че Алан, последният лорд Рейвънсууд, излезе по-лошав и от баща си…
— Нима баща ми… — прекъсна го Рейвънсууд, — тоест исках да кажа, нима синът на стария лорд — последният лорд Рейвънсууд, — ви е лишил от помощта, която ви е дал баща му?
— Точно тъй, лиши ме. Прахоса състоянието си и ни предаде на сър Уилям Аштън, пък той никому нищо не дава даром. Изгони всички нас от замъка, дето на бедняците като мене по-рано не отказваха коричка хляб и паничка супа, а можеше да се намери и някое кътче, дето да прислониш глава.
— Лорд Рейвънсууд се грижеше за хората си, докато можеше — рече Едгар, — и ми се струва, приятелю, че поне бившите му слуги не бива да хулят паметта за него.
— Както желаете, сър — отвърна упоритият старец. — Само че мене никой не може да ме убеди, че лорд Рейвънсууд е изпълнил дълга си, като е разорил и себе си, и своите васали. Нали той заповяда да ни изхвърлят през вратата. А не можеше ли да ни даде земица и къщурки под аренда до живот? Тогаз на моите години и с тоя раматиз нямаше да се свирам в тая дупка, която не подхожда нито за жив, ни за мъртъв; а в къщата ми, дето по прозорците има истински стъкла, благоденствува сега Джон Смит. И всичко, защото Алан Рейвънсууд управляваше имението си като глупак.