Наследникът на Империята
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът на Империята». Краткое содержание книги:
— И кой от нас ще стигне там? — спокойно попита Люк.
— Точно това е въпросът — съгласи се тя леденостудено. — Можеш ли да посочиш някаква причина да си създавам главоболия и да те мъкна с мен?
— Разбира се — кимна към дроида. — Арту.
— Глупости! — погледът й се стрелна към дроида, после отново се върна на Люк. — Каквото и да реша, дроидът остава тук. На парчета.
Той я зяпна невярващо:
— На парчета!?
— Да не искаш да ти го напиша? — язвително отвърна тя. — Той знае твърде много, не можем да го оставим тук, щурмоваците ще го открият за нула време.
— За какво знае твърде много?
— За теб, разбира се. За теб, за Карде, за мен, за цялата тази глупава история.
Арту жалостиво изпиука.
— Той няма да им каже нищо — настоя Люк.
— Вярно, след като стане на парчета — съгласи се Мара.
Люк с усилие успя да се овладее и да запази самообладание. Единствено логиката, а не чувствата, можеше да я накара да промени решението си.
— Но ние се нуждаем от него. Самата ти ми каза, че гората е опасна. Сензорите на Арту могат да уловят хищниците далеч преди да се доближат достатъчно, за да ни нападнат.
— Едва ли, тукашната растителност свежда почти до нула обхвата на уредите.
— Все пак е повече, отколкото онова, с което и двамата поотделно разполагаме. Освен това може да бди, докато ние спим.
Тя леко вдигна вежди: — Ние?
— Ние — повтори Люк. — Не мисля, че ще изгаря от желание да те защитава, ако не съм с теб.
Мара поклати глава.
— Няма значение — каза тя и вдигна бластера. — Ще се оправя и без него. А от теб със сигурност нямам нужда.
В гърлото на Люк бе заседнала пареща буца:
— Сигурна ли си, че не позволяваш на емоциите да диктуват решенията ти?
Мислеше си, че погледът й не би могъл да стане по-твърд. Грешеше.
— Искам да ти кажа нещо, Скайуокър — съвсем тихо, едва доловимо каза тя. — От доста време искам да те убия. През първата година сънувах смъртта ти почти всяка нощ. Мечтах за нея, планирах я в най-малките подробности, сигурно съм прехвърлила хиляди варианти, търсейки най-подходящия начин да те убия. Ако искаш, наречи го емоционално въздействие над разума, но аз съм свикнала с него, то ми е най-близкият постоянен спътник.
Люк се вгледа в зелените очи, разтърсен до дъното на душата.
— Какво съм ти сторил? — прошепна той.
— Разруши живота ми — горчиво отвърна тя. — Така че е напълно справедливо аз да разруша твоя.
— Ще си върнеш ли стария живот, като ме убиеш?
— Много добре знаеш отговора — отвърна Мара и гласът й потрепери едва забележимо. — И въпреки това трябва да го направя. Заради мен и заради…
— А какво ще стане с Карде?
— Какво за него?
— Мислех, че той ме иска жив. Тя изсумтя:
— Всички искаме по нещо, което не можем да имаме. Но за миг в очите й блесна нещо различно от омразата.
Но каквото и да беше, не бе достатъчно.
— Почти искам да можех да удължа още малко това преживяване — съвършено спокойно добави тя и вдигна бластера. — За съжаление нямам никакво време.
Люк гледаше насоченото към него дуло и отчаяно се опитваше да измисли нещо, някаква причина…
— Почакай — изведнъж се обади той. — Спомена, че искаш да разбереш какво е казал Карде на имперската флота.
Какво ще кажеш да ти предоставя сигурна честота за връзка с него?
Дулото на бластера леко се сведе и тя попита подозрително:
— Как?
Люк кимна към животоспасяващия комплект:
— Предавателят достатъчно мощен ли е, за да стигне съобщението направо до базата? Без препредаване през сателит?
Тя все още беше изпълнена с подозрения:
— Вътре има метеорологичен балон, който може да изведе антената достатъчно високо, за да преодолее предавателят смущенията от дърветата. Но предавателят не е векторен, така че съобщението може да бъде прехванато от имперската флота, а и от всички останали в това полукълбо.
— И това ще свърши работа. Мога да го кодирам така, че никой да не разбере за какво става въпрос. Или по-точно — Арту може да го направи.
Мара се усмихна леко:
— Чудесно. Но има един съвсем малък недостатък. Ако съобщението е толкова добре кодирано, как ще го разбере Карде?
— Няма да има никакъв проблем. Компютърът на моя изтребител ще го разшифрова съвсем лесно.
Усмивката изчезна от лицето на Мара:
— Блъфираш! — изръмжа тя. — Не е възможно да се направи аналогов код между космически дроид и корабен компютър.
— Защо не? Арту е единственият дроид, работил с компютъра на кораба през последните пет години. Това са близо три хиляди часа полет. Компютърът се е моделирал към неговата личност. Механиците по поддръжка на корабите не могат да го подготвят за полет без Арту.