Наследникът на Империята
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът на Империята». Краткое содержание книги:
Люк прехвърли Арту през коренището, скри го, доколкото можа, зад ствола на едно дърво и се просна до Мара. Изведнъж всичко му стана ясно.
Над останките от разбитите изтребители като спускаща се граблива птица в търсене на плячка бавно кръжеше имперска совалка. Леко движение вляво привлече погледа му и той се извърна — срещу него бе насочено дулото на бластера на Мара.
— Не мърдай — прошепна тя, топлият й дъх докосна лицето му. — Да не си гъкнал.
Той кимна, че е разбрал, и се обърна да наблюдава совалката. Мара преметна ръка през раменете му, притисна бластера към челюстта му и също насочи вниманието си към нападателите.
Совалката приключи с кръженето и внимателно се спусна върху изровената повърхност между разбитите изтребители. Още преди да докосне земята, от нея се спусна стълбичка и навън започнаха да изскачат щурмоваци.
Люк ги наблюдаваше как се разпръснаха и се заеха с претърсването на двата изтребителя. Необичайността на цялата ситуация го изпълваше с усещане за нереалност. На по-малко от двайсет метра беше златната възможност за Мара да го предаде в ръцете на имперските сили, а ето че двамата лежаха на земята със затаен дъх, прикрити зад дърветата. Нима тя изведнъж бе променила решението си?
Или просто не искаше никакви свидетели на убийството му?
Люк внезапно осъзна, че в такъв случай най-добрата възможност за него бе да намери начин да се предаде на щурмоваците. След като напуснеха планетата, когато отново можеше да разчита на помощта на Силата, щеше да има поне някаква надежда да се бори за живота си. Ако намереше начин да отвлече вниманието й достатъчно дълго, за да се отърве от бластера…
Притисната към гърба му, ръката й го стисна по-здраво за врата, сигурно бе усетила напрягането на мускулите му.
— Каквото и да си намислил, изобщо не се опитвай да го правиш — прошепна в ухото му и заби бластера малко по-силно в плътта му. — Винаги мога да обясня, че ти си ме нападнал и аз съм успяла някак да ти отнема бластера.
Люк преглътна едва-едва и се отпусна. Чакането не продължи много. Две двойки щурмоваци се скриха в останките от изтребителите, а останалите се пръснаха по краищата на новообразувалата се просека, като претърсваха околността с очи и малки преносими радари. След няколко минути първите излязоха от изтребителите и се събраха за кратък разговор в основата на стълбичката на совалката. След команда, която Люк и Мара не чуха, претърсващите околността се върнаха и всички щурмоваци се качиха обратно в кораба. Стълбичката се прибра и совалката изчезна в небето, оставяйки след себе си единствено шума от двигателите. Минута по-късно дори и той утихна.
Люк присви ръце и понечи да се надигне.
— А сега…
Рязкото мушване с бластера прекъсна думите му.
— Тихо! — прошепна Мара. — Със сигурност са оставили записващи устройства, ако някой се върне на мястото на катастрофата.
Люк я изгледа изненадано:
— Откъде знаеш?
— Това е стандартната процедура на щурмоваците в подобни случаи — изръмжа тя. — Мълчи, сега ще влезем малко по-навътре в гората. Внимавай дроидът да не вдига шум.
Изминаха още около петдесет метра, останките от изтребителите вече не се виждаха и Мара даде знак да спрат.
— Какво ще правим сега? — попита Люк.
— Сядай — заповяда тя.
Люк кимна и се отпусна на земята.
— Благодаря ти, че не ме предаде на щурмоваците.
— Спести си благодарностите — рязко отвърна тя, настани се внимателно и сложи бластера до себе си. — Не се тревожи, в постъпката ми няма никакво човеколюбие. Пристигащите совалки сигурно са ни забелязали и са изпратили щурмоваците да видят какво става. Карде ще им представи някаква захаросана история и аз не мога да им се хвърля в обятията, преди да разбера каква е — тя вдигна малката метална кутия в скута си и я отвори.
— Можеш да се свържеш с него — напомни Люк.
— Може и да се обадя направо на върховния адмирал и да си спестя малко време — отвърна тя. — Освен ако не смяташ, че те имат достатъчно апаратура, за да прехванат всяко мое съобщение. А сега ме остави на мира, имам работа.
Няколко минути мълчаливо се занимава с плоската кутия, като щракаше по малката клавиатура и се мръщеше на нещо, което Люк не можеше да види от мястото си. На два-три пъти вдигаше глава и поглеждаше към него, за да се увери, че не замисля бягство. Той търпеливо чакаше и в един момент тя рязко изръмжа със задоволство и затвори капака:
— Три дни.
— Три дни за какво?
— Докато излезем от гората — отвърна Мара и го изгледа с нетрепващ поглед. — До цивилизацията. Е, по-точно до Хилард сити, което е най-близо до представата за цивилизация в тази част на планетата.