Наследникът на Империята
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът на Империята». Краткое содержание книги:
Арту изненадано избипка. Люк се обърна към него, после отново погледна към останките от кораба. С тия системи за безопасност Мара едва ли бе сериозно ранена. От базата със сигурност щяха да изпратят спасителен екип, за да разбере какво се бе случило, и дотогава тя щеше да издържи. И все пак може би бе пострадала.
— Почакай, Арту — извика той. — Ще отида да хвърля един поглед.
Отвън изтребителят изглеждаше доста по-смачкан от неговия, но вътре положението бе по-добро. С усилие той си проправи път през отломките в задната част, където бяха местата на механика и стрелците, и се изправи пред вратата на пилотската кабина. Над креслото се виждаше единствено главата на пилота, но още от пръв поглед към златистите медни коси се потвърди първоначалното му предположение. Преследвачът му наистина беше Мара Джейд.
Той спря нерешително пред вратата на пилотската кабина и се поколеба още няколко секунди, разкъсван между необходимостта да бърза и нуждата да задоволи разбирането си за етика. Двамата с Арту трябваше да изчезнат възможно най-бързо, преди да се появят подкрепленията от базата. Но ако сега изоставеше Мара, без дори да провери какво е състоянието й…
В главата му изплува споменът за онази нощ в Корускант, когато Бен Кеноби се бе появил, за да се сбогува за последно с него. Малко по-късно на покрива на двореца той бе казал на Трипио: „Джедаят не бива да попада в клопката да мисли само за важните за цялата галактика проблеми и да забрави за грижата си към отделните хора.“ А и щеше да отнеме не повече от минута. Пристъпи в кабината и се надвеси над пилотското кресло.
Погледът му срещна широко отворените, в пълно съзнание зелени очи, които го гледаха над дулото на малък бластер.
— Сигурна бях, че ще дойдеш — със задоволство каза тя. — Отдръпни се. Веднага.
Той се подчини и попита:
— Добре ли си?
— Не е твоя работа — изръмжа тя, изправи се и измъкна със свободната си ръка малка плоска кутия изпод седалката. Лек блясък привлече погледа му. Тя отново носеше лазерния му меч на колана си. — В малкия отсек точно над люка има кутия — продължи тя. — Вземи я!
Намери дръжката и отвори отделението. Вътре имаше метална кутия с надпис на непознат за него език, която приличаше на животоспасяващ медицински комплект.
— Надявам се, че няма да ни се наложи да изминаваме пеш целия път обратно до базата — отбеляза той, извади кутията и затвори отделението.
— Аз поне нямам подобно намерение — отвърна тя. Подвоуми се, но го последва долу на земята. — А дали ти изобщо ще се върнеш, е съвсем друг въпрос.
Той впи очи в нея и леко кимна към останките от изтребителя:
— Възнамеряваш да довършиш започнатото? Мара изсумтя:
— Слушай, момченце, ти ни свали на земята, а не аз. Единствената ми грешка беше, че бях твърде близо до теб, когато се удари в дърветата. Остави кутията на земята и свали най-сетне дроида.
Люк послушно изпълни заповедите й. Когато донесе Арту при нея, тя бе отворила капака на животоспасяващия пакет и бърникаше нещо вътре с една ръка.
— Стой на място! — извика тя. — И дръж ръцете си така, че постоянно да са ми пред очите.
Млъкна и наклони леко глава, сякаш се ослушваше. След малко Люк дочу шума от приближаващ кораб.
— Изглежда, превозът ни до базата вече пристига. Искам вие двамата с дроида… — тя млъкна посред изречението, очите й напрегнато се взираха в нещо, което Люк не можеше да види, чертите на лицето й се изостриха от напрежение. Той изненадано се опитваше да разбере какъв е проблемът…
Тя рязко тръшна капака на кутията на животоспасяващия комплект и извика:
— Бягай! — размаха бластера към останките от разбитите изтребители. С ръката, с която държеше бластера, вдигна от земята плоската кутия и я пъхна под лявата си мишница, — В гората, и двамата! Бегом!
В гласа й имаше нещо — повеля, усещане за неотложност или и двете, което не оставяше място за спор и дори за съмнение. След малко Люк и Арту бяха под прикритието на най-близките дървета.
— Влизайте навътре — заповяда Мара. — Хайде, по-бързо!
Люк със закъснение се досети, че това може да е някакъв зловещ номер — Мара всъщност искаше да го застреля в гръб и след това да заяви, че се е опитал да избяга. Но тя беше точно зад него, чуваше накъсаното й дишане и от време на време усещаше дулото на бластера да се забива в гърба му. Вече бяха навлезли на около десетина метра в гората, Люк се наведе да помогне на Арту да прескочи един голям корен и Мара изсъска в ухото му:
— Достатъчно. Прикрий дроида и залегни.