Наследникът на Империята
- Автор: Зан Тимъти
- Серия: Star Wars #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследникът на Империята». Краткое содержание книги:
— Мислех, че стандартната процедура изисква да се изтрива и да се презарежда паметта на дроидите през шест месеца, за да се избегнат такива случаи.
— На мен Арту си ми харесва, какъвто е. Точно така той и изтребителят работят по-добре.
— Колко по-добре?
Люк се зарови из дебрите на паметта си. Механиците по поддръжката бяха направили изчисленията преди няколко години.
— Не мога да си спомня точните цифри. Нещо от порядъка на трийсет процента по-бързо от нормалното взаимодействие между космически робот и корабен компютър. Може би дори трийсет и пет.
Мара внимателно оглеждаше Арту.
— Сигурно е така за бързината на взаимодействие — неохотно се съгласи тя. — Но въпреки това имперските специалисти може и да успеят да разшифроват кода.
— Евентуално. Но ще се нуждаят от специална апаратура. А ти каза, че ще излезем от гората след три дни.
Тя го гледа мълчаливо известно време, стиснала зъби. На лицето й се изписваха борещите се в нея чувства. Горчивина, омраза, стремеж към оцеляване, но и още нещо, за което Люк бе почти готов да повярва, че е зачатък на вярност.
— Корабът ти е в гората без никакъв екипаж — накрая изръмжа тя. — Как ще препратиш съобщението на Карде?
— Не може от време на време да не минава някой, който да проверява системите — обясни той. — Само трябва да запишем съобщението в паметта на компютъра и да обозначим, че е там. Вашите хора знаят как да проникнат в паметта на компютъра, нали?
— Всеки идиот може да провери за съобщение — Мара го изгледа напрегнато: — Странно как за изпълнението на този план съвсем случайно трябва и двамата да останете още малко живи.
Люк не отговори, посрещайки изпълнения с горчива ярост поглед, без да трепне. Най-сетне вътрешната борба в Мара сякаш приключи.
— А как ще се оправи дроидът? — настоятелно попита тя. — Ще му трябва цяла вечност, за да премине гората.
— Не му е за пръв път на Арту да върви по пресечена повърхност. Но… — той се огледа и забеляза на отсрещното дърво два ниски клона с нужната дължина. — Сигурно ще мога да направя нещо като самар, за да го нося или пък да го влача по земята — изправи се. — Ако ми дадеш лазерния меч, за по-малко от минута ще отрежа няколко клона.
— Сядай долу — заповяда тя и се изправи. — Аз ще ги отрежа.
Е, поне си струваше да опита.
— Тези двата — посочи той. — Внимавай, лазерният меч не е играчка.
— Загрижеността ти за моята безопасност е трогателна — подметна тя подигравателно.
Извади лазерния меч и пристъпи към набелязаното дърво, без да изпуска от поглед Люк. Вдигна меча и го включи. С няколко уверени и бързи замаха отсече и подкъси до необходимата дължина клоните на дървото. Прибра лъча и затъкна обратно меча в колана с едно гладко, добре заучено движение.
— Заповядай — каза тя и се дръпна.
— Добре — разсеяно отвърна Люк и се наведе да вдигне клоните, не можеше да се отърси от изненадата. Начинът, по който се бе справила със задачата… — Използвала си лазерен меч и преди, нали? Тя го изгледа студено:
— Добре е да знаеш, че мога да се оправям с него. Ако се изкушиш да се добереш до бластера — вдигна глава към притъмняващото небе. — Хайде, залавяй се да направиш носилката. Ще трябва да намерим някаква просека, където да издигнем балона на предавателя, и то преди да падне нощта.
ГЛАВА 24
— Приемете извиненията ми, че ви принудихме да се криете в гората — каза Карде и поведе Хан към централната сграда. — И то посред вечерята. Това в никакъв случай не е обичайно за гостоприемството, с което посрещаме посетителите ни.
— Не се безпокойте — отвърна Хан, опитвайки се да различи изражението на контрабандиста в падащия мрак. Светлината от сградата хвърляше леки отблясъци и с малко късмет мислите му можеха да бъдат разчетени. — За какво беше суматохата?
— Нищо сериозно — спокойно го увери Карде. — Наши търговски, партньори искаха да разгледат нещата на място.
— Аха. Значи сега работите направо за Империята? Карде трепна едва забележимо. Хан очакваше, че той ще се опита да отхвърли предположението му, но контрабандистът спря, обърна се към Ландо и Чен, които вървяха след тях, и тихо подвикна:
— Чен?
— Съжалявам, сър — с нещастен вид отвърна младежът. — Те настояха да излязат и да видят какво става.
— Разбирам — Карде се обърна пак към Хан с обичайното спокойно изражение на лицето. — Едва ли е толкова голяма беда, че научихте. И все пак не е било най-разумното да излизате от кораба.
— Свикнал съм да поемам рискове — отвърна Хан. — Не отговорихте на въпроса ми.