Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— О… — плахо каза Стенли. — Това е статуя.
— Идиот такъв — прошепна Кити, — това е просто нечия гробница. Не можеше ли да изпищиш още по-високо?
— Хайде. — Господин Пенифедър вече продължаваше. — Губим време.
След като напуснаха основната зала и завиха покрай една кръгла, бяла колона, за да навлязат в северната част, броят на паметните плочи, разхвърляни по пътеките, се увеличи. Ник и Стенли вдигнаха фенерите да осветят гробовете; тук някъде трябваше да се намира този на Гладстон. Много от статуите бяха изображения на магьосниците в реални размери: седяха в каменни столове и изучаваха разгънати пергаменти; стояха героично изправени в каменни наметала, а бледите им, остри лица гледаха невиждащо надолу към бързащата група. Една от тях носеше клетка, в която безнадеждно седеше жаба; тази жена бе изобразена усмихната. Въпреки желязната си решимост, Кити бе нервна. Колкото по-скоро напуснеха това място, толкова по-добре.
— Ето — прошепна господин Пенифедър.
Скромна статуя от бял мрамор — мъж, стоящ на нисък, кръгъл пиедестал. Веждите му бяха сбърчени, а лицето му представляваше истински пример за дълбока замисленост. Носеше широка пелерина, а под нея старомоден костюм с висока, колосана яка. Ръцете му бяха сключени небрежно отпред. На пиедестала имаше само една дума, гравирана в мрамора:
ГЛАДСТОН
Частица от славата на това име се прехвърли върху тях. Отдръпнаха се от статуята, събирайки се плътно един до друг, на почтително разстояние. Господин Пенифедър заговори меко:
— Ключът към гробницата е в джоба ми. Входът е на онази колона там. Малка, бронзова врата. Кити, Ан, вие имате най-остър поглед. Намерете вратата и открийте ключалката. Според — той потисна кашлицата си — според записките, трябва да е от лявата страна.
Кити и Ан заобиколиха статуята и се приближиха към колоната, Ан прокарваше малкото си фенерче по камъните отпред. Внимавайки къде стъпват, те обиколиха колоната, докато на светлината не се показа матовият отблясък на метал. Пристъпиха по-близо. Металният панел беше малък, висок само метър и половина, и при това доста тесен. Нямаше никакви орнаменти освен миниатюрна шевица от коне по краищата.
— Намерих я — прошепна Кити. На левия ръб по средата имаше малка дупка. Ан приближи фенерчето; дупката бе пълна с паяжини.
Господин Пенифедър доведе другите: те застанаха събрани до колоната.
— Никълъс — каза той. — Приготви мантията.
В продължение на около две минути, Кити стоя с тях в мрака, дишайки равномерно през вълнените влакна на маската си, в очакване Ник да се приготви. От време на време приглушеното бучене показваше преминаването на лимузина някъде по площада на парламента; но иначе всичко бе тихо освен звука от кашлицата на господин Пенифедър, потискана в ръкавиците му.
Ник се прокашля.
— Готово.
В този момент чуха воя на сирени, който ставаше все по-силен, после минаха по моста Уестминстър и продължиха. Заглъхнаха. Най-после господин Пенифедър кимна леко.
— Сега — каза той. — Застанете наблизо, иначе мантията няма да ви предпази.
Нито Кити, нито останалите имаха нужда да им се казва. Те се събраха наблизо в груб кръг, с лица обърнати навътре и докоснати рамене. В средата Ник държеше изящно абаносово сандъче; с другата ръка държеше малък чук. Господин Пенифедър кимна.
— Държа ключа. В момента, в който мантията ни покрие, ще завъртя ключа в ключалката. Когато това стане, останете неподвижни — независимо какво се случва.
Ник вдигна чука и рязко го стовари върху капака на абаносовото сандъче. Капакът се счупи на две; отчетливото изпукване прокънтя като пистолетен изстрел. От сандъчето нагоре излетя поток от жълти частици, които се въртяха и блещукаха със своя собствена светлина. Те описаха спирала над групата на височина от около четири метра и половина, после се извиха настрана и надолу като вода от фонтан, паднаха на каменния под и изчезнаха в него. От кутията продължаваха да се издигат частици, летяха нагоре и валяха надолу, оформяйки блед блестящ балдахин, който ги запечатваше като в купол.
Господин Пенифедър вдигна малкия, златен ключ. Много бързо той се протегна, внимавайки ръката му да не излезе извън ръба на блестящия купол и постави ключа в ключалката. Завъртя го и си дръпна ръката бърз като гърмяща змия.
Зачакаха. Никой не помръдваше. Бузите на Кити бяха покрити със студена пот.
Безшумно малката бронзова вратичка отскочи. Зад нея имаше черно пространство и от него бавно изплува сияещ балон от зелена светлина. Като стигна до отвора, той изведнъж стана по-бърз, нараствайки с особено противно съскане. Секунда по-късно в помещението изригна ярък, зелен облак и озари всички статуи и паметни плочи като мъртвешки пламък. Групата се разтрепери в защитната си мантия, докато проклятието изгаряше въздуха около тях и се издигна до половината височина на залата. Бяха в безопасност, стига да не мърдаха извън купола; дори при това положение до носовете им достигна такава миризма на зараза и разложение, че трябваше да се насилят да не повърнат.