Дъблинчани. Портрет на художника като млад

Децата, останали най до късно, се обличаха в антрето: празненството бе свършило. Тя се наметна с шал и докато вървяха към трамвая, свежият й топъл дъх весело се кълбеше над загърнатата й глава, а токчетата й безгрижно потракваха по заледената като стъкло улица.

Беше последният трамвай. Мършавите кафяви коне знаеха това и предупредително похлопваха звънчетата си в ясната нощ. Кондукторът и кочияшът си бъбреха и кимаха с глави под зелената светлина на фенера. На празните седалки се търкаляха няколко разноцветни билетчета. Никакви стъпки не се чуваха по улицата. Никакъв шум не нарушаваше нощната тишина, само мършавите кафяви коне търкаха носове и похлопваха звънчета.

Те сякаш слушаха, той на горното, тя на долното стъпало. Тя неведнъж се покачваше на неговото стъпало, сетне, когато млъкваха, слизаше на своето, а един-два пъти забрави да го стори и за миг-два остана съвсем близо до него на горното стъпало и после слезе. При всяко нейно движение сърцето му подскачаше като тапите, подхвърляни от морските вълни. Той чуваше какво му казват очите й изпод качулката и съзнаваше, че в някакво неясно минало, наяве или насън, вече бе слушал нейната изповед. Виждаше нейната суетност, виждаше как тя излага на показ хубавата си рокля, ешарпа и дългите черни чорапи и знаеше, че вече хиляди пъти се е поддавал на кокетството й. Ала вътре в него някакъв глас, по-силен от туптежа на развълнуваното му сърце, го питаше ще приеме ли нейния дар, за който само трябваше да протегне ръка. И той си спомни деня, когато двамата с Айлин стояха пред хотела и гледаха келнерите, които закачаха на пилона дълъг низ от знаменца, а един фокстериер припкаше по слънчевата морава, спомни си как тя изведнъж бе прихнала в звънък смях и бе хукнала надолу по наклонената алея. Но и сега, както тогава, той стоеше неподвижен, привидно безучастен зрител на сцената пред очите му.

— И тя иска да я прегърна — мислеше си той. — Затова ме изпрати до трамвая. Лесно бих могъл да я хвана, когато се качва на моето стъпало: никой няма да ни види. Мога да я прегърна и целуна.

Ала не стори нито едното, нито другото; сетне, докато седеше в празния трамвай, той взе да къса билета си на парчета и мрачно се загледа в дървената скара на пода.

На следния ден прекара дълги часове на масата си в голата стая на горния етаж. Пред него лежаха нова перодръжка, нова мастилница и нова изумруденозелена тетрадка. По силата на навика той бе написал на първата страница горе буквите A. M. D. G. — девиза на йезуитския орден. А на първия ред се появи посвещението на стиховете, които се мъчеше да напише: На Е. К188. Знаеше, че така е редно да се започне, защото бе виждал подобни посвещения в стихотворенията на лорд Байрон. Щом написа инициалите и красиво ги подчерта с лъкатушна линия, той се отдаде на мечтания и започна машинално да си драска по корицата. Пред очите му изплува къщата в Брей: той беше на масата, заранта подир спора на коледната трапеза, и се мъчеше да напише стихотворение за Парнел върху гърба на една от бирническите призовки на баща му. Тогава тази тема се бе оказала непосилна за неговия ум, той бе изоставил опитите си и бе изписал цялата страница с имената и адресите на някои от съкласниците си: