Аз съм номер четири

— Какво стана с пушката? — питам.

— Свършиха ми амунициите.

Излизаме от сечището, не бързаме. Бърни Косар не помръдва в ръцете ми, но усещам, че животът не го е напуснал. Не и засега. Излизаме от гората, изоставяме надвисналите над нас клони и храсти и миризмата на влажни и гниещи листа.

— Мислиш ли, че ще можеш да тичаш? — пита Анри.

— Не — казвам. — Но все пак ще тичам.

До нас достига силна врява, няколко изсумтявания, последвани от дрънченето на вериги.

И тогава чуваме рев, не толкова зловещ колкото предишните, но достатъчно мощен, за да разберем, че може да означава само едно: нов звяр.

— Не, сериозно ли! — казва Анри.

Зад нас се прекършват клонки, звукът идва от гората. И двамата с Анри се обръщаме, но гората е прекалено гъста, за да видим каквото и да било. Пускам светлината на лявата си ръка и огрявам с нея между дърветата. Седем или осем воини стоят в началото на гората и щом светлината ми ги докосва, всичките изваждат мечовете си, които оживяват и в същия миг заблестяват в различни цветове.

— Не! — изкрещява Анри. — Не използвай заветите си; това ще те направи по-слаб.

Но вече е твърде късно. Веднага изключвам светлината. Световъртежът и слабостта ми се завръщат, после и болката. Задържам дъха си и изчаквам воините да ни атакуват. Но те не го правят. Нищо не се чува, освен недвусмисления шум от боричкане, което се случва точно пред нас. А зад гърбовете ни изригва врява от викове. Обръщам се, за да погледна. Воините започват да се перчат с мечовете си. Един от тях се изсмива самоуверено. Те деветимата, въоръжени и кипящи от енергия, срещу нас тримата — разбити, съсипани и въоръжени единствено с храбростта си. Звярът от едната страна, воините — от другата. Това е изборът, пред който сме изправени сега.

Анри изглежда спокоен. Вади две камъчета от джоба си и ми ги подава.

— Последните две — казва той, а гласът му трепери, сякаш са му били нужни огромни усилия само за да проговори.

Лапвам новото камъче и го заравям под езика си, въпреки че ми е останала малка част от предишното. В мен се вливат нови сили.

— Какво мислиш? — пита той.

Обградени сме. Анри, Бърни Косар и аз сме единствените останали. Шест е зле ранена и Сам я носи. Марк беше тук допреди малко, но е изчезнал някъде. И остава Сара, за която се моля да е скрита на сигурно място в училището, разположено на сто и шестдесет метра от нас. Поемам дълбоко въздух и приемам неизбежното.

— Не че има някакво значение, Анри — казвам и го поглеждам. — Но училището е пред нас и скоро там ще бъде и Сам.